Сергей Лукяненко - Нощен патрул

Сила.

Сила?

Събирах я зрънце по зрънце, понякога грижливо и внимателно, друг път грубо и рязко, за да не трепне ръката ми, да не извърна очи от срам, че взимам почти последните запаси.

Може би за този младеж щастието и без това е рядък гост?

Не знам.

Сила!

Може би лишавайки се от усмивката си, тази жена ще изгуби нечия любов?

Сила.

Може би утре този здрав, иронично усмихващ се мъж ще умре?

Сила.

Амулетите в джобовете няма да ми помогнат. Сражение нямаше да има. Няма да ми помогне «пиковата форма», за която говореше шефът. Това все пак е малко. И правото на безпрепятствена намеса, толкова щедро дадено ми от Завулон, е уловка. В това нямаше дори капчица съмнение. Той използва приятелката си за примамка, събра линиите на вероятностите така, че да се засечем с нея, и със скръбно лице ми връчи смъртоносния подарък. Аз не можех да гледам толкова далече в бъдещето, че моето Добро никога да не се превърне в Зло.

Но ако нямаш оръжие — приеми го от ръцете на врага си.

Сила!

Сила.

Сила!

Ако все още пазех онази тънка нишка на връзката ми с Хесер, която съединява младите магове с наставниците им, той отдавна щеше да долови случващото се. Би усетил как се изпълвам с чудовищна енергия, събрана както дойде с неизвестна цел.

Какво би направил той тогава?

Безсмислено е да се спира маг, тръгнал по този път.

Вървях пеша към Изложбата на постиженията на народното стопанство. Знаех къде ще се случи всичко. Когато събитията са ръководени от висши магове, случайности няма. Нелепият «блок на крачета», кибритената кутия, поставена напречно — там Завулон изгуби битката за Светлана, там Хесер откри за Инквизицията и въведе в нея своето протеже, като между другото потренира Светлана.

Центърът на силите за цялата тази комбинация.

За трети път.

Вече нито ми се ядеше, нито ми се пиеше. Веднъж все пак се спрях, купих и изпих чаша кафе. То беше безвкусно, сякаш абсолютно лишено от кофеин. Хората започнаха да отстъпват от пътя ми, макар че вървях в обикновения свят. Магическото напрежение наоколо растеше.

Не можех да скрия приближаването си.

Но аз и не исках да се промъквам от засада.

Млада бременна жена вървеше предпазливо, грижливо. Трепнах, когато видях, че се усмихва. И аз за малко щях да се отбия от пътя й, когато осъзнах, че нероденото й още дете също се усмихва в своя мъничък сигурен свят.

Тяхната сила беше подобна на бледорозов божур — голямо цвете и още неразтворило се кълбенце на цветната пъпка.

Длъжен бях да събера всичко, което срещна по пътя.

Без колебание, без жалост.

Нещо се случваше и в околния свят.

Изглежда, жегата стана още по-силна. При това чрез някакъв отчаян, конвулсивен скок.

Навярно Тъмните и Светлите магове ненапразно се бяха опитвали да разсеят зноя през последните дни. Предстоеше да се случи нещо. Спрях, вдигнах глава и погледнах в небето през Сумрака.

Тънки, сбити пръстеновидни завихряния.

Искри на хоризонта.

Мъгла на югоизток.

Ореол около иглата на кулата Останкино.

Щеше да бъде странна нощ.

Докоснах преминаващото покрай мен момиче и взех простичката й радост: прибралият се вкъщи трезвен баща.

Сякаш парче от шипков клон, остър и крехък.

Простете ми.

Когато стигнах до «блока на крачета», беше почти единайсет вечерта.

Последният, когото докоснах, беше пиян работяга, облегнал се на стената в прохода. В същия онзи проход, където за първи път убих Тъмен. Той беше почти невменяем. И щастлив.

Взех и неговата Сила. Прашен, наплют живовляк, грозна мръснокафява свещица.

И това е Сила.

Докато пресичах улицата, осъзнах, че не съм сам. Извиках сянката си и влязох в сумрачния свят.

Около сградата имаше кордон.

Най-странният кордон, който бях виждал някога. Построен от редуващи се Тъмни и Светли. Забелязах Семьон, кимнах му и получих в отговор спокоен поглед с лек упрек. Тигърчето, Мечката, Иля, Игнат…

Кога са ги повикали всичките? Докато бродех из града, събирайки Сила? Не се получи с почивката, момчета.

И Тъмни. Дори и Алиса беше тук. Беше страшно да я гледа човек: лицето на вещицата приличаше на смачкана и загладена хартиена маска. Изглежда Завулон не беше излъгал, когато говореше за наказанието. До Алиса стоеше Алишер и когато срещнах погледа му, разбрах, че между двамата ще има смъртоносна схватка. Може би не веднага. Но непременно щеше да има.

Пристъпих през обръча.

— Зоната е закрита — каза Алишер.

— Зоната е закрита — като ехо се обади Алиса.