Сергей Лукяненко - Нощен патрул

— Да започнем — каза той. — Светлана, ти знаеш какво трябва да правиш.

— Знам.

Тя гледаше към мен. Аз отстъпих няколко крачки назад. Хесер — също. Сега Светлана и Егор останаха сами. Еднакво напрегнати. Погледнах накриво Завулон — той чакаше. Светлана отвори калъфа — изщракването прозвуча като изстрел — и бавно, сякаш с усилие извади оттам тебешира. Съвсем малък. Нима е изтънял така за хилядолетията, през които Светлината се е опитвала да промени съдбата на света?

Хесер въздъхна.

Светлана застана на колене и започна да рисува кръг около себе си и момчето.

Нямах какво да кажа. Нямах какво да направя.

Бях събрал толкова Сила, че едва я побирах.

Имах правото да творя Добро.

Не ми достигаше най-дребното нещо — разбирането.

Подухна ветрец. Плахо, предпазливо. Утихна.

Погледнах нагоре и потреперих. Нещо ставаше. Тук, в човешкия свят, небето беше забулено от облаци. Дори не забелязах кога са се появили.

Светлана приключи с рисуването на кръга. Изправи се.

Опитах се да погледна към нея през Сумрака и веднага се извърнах. В ръката й сякаш плуваше пламтящ въглен. Дали тя усещаше болката?

— Задава се буря — каза Завулон някъде отдалече. — Истинска буря, каквато не е имало отдавна.

Той се засмя.

Никой не обърна внимание на думите му. Освен вятъра — той започна да духа равномерно, постоянно засилвайки се. Погледнах надолу — там засега всичко беше спокойно. Светлана прекарваше парчето тебешир във въздуха, сякаш рисуваше нещо видимо само за нея. Правоъгълен контур. Щрих вътре в него.

Егор тихо застена. Отметна глава назад. Направих крачка напред и се спрях. Не можех да премина през бариерата. А и не беше необходимо.

Не в това беше работата.

Когато не знаеш как да постъпиш, не трябва да вярваш на нищо. Нито на хладния ум, нито на чистото сърце, нито на горещите ръце.

— Антоне!

Погледнах Хесер. Шефът изглеждаше загрижен.

— Това не е просто буря, Антоне. Това е ураган. Ще има жертви.

— Тъмните? — простичко попитах аз.

— Не. Стихиите.

— Малко сме се престарали със съсредоточаването на сили? — поинтересувах се аз. Шефът не реагира на насмешливия ми тон.

— Антоне, каква степен на магия ти е разрешена?

Естествено, той знаеше за сделката ми със Завулон.

— Втора.

— Можеш да спреш урагана — каза Хесер. Просто констатира факта. — Всичко ще приключи с проливен дъжд. Събрал си достатъчно сили.

Вятърът ни връхлетя отново. И вече не възнамеряваше да спира. Вятърът напираше, притискаше ни, сякаш решил да ни събори от покрива. Удариха ни струи дъжд.

— Може би това е последният шанс — добави шефът. — Впрочем, ти решаваш.

Със стъклен звън около него се появи силов щит, сякаш го бяха покрили с чувал от смачкан целофан. Досега никога не бях виждал маг да взема такива защитни мерки срещу обикновено развихряне на стихиите.

С развяваща се рокля Светлана продължаваше да рисува Книгата на Съдбата. Егор не помръдваше, стоеше като разпънат на невидим кръст. Може би той вече нищо не възприемаше. Какво става с човек, когато се лишава от старата си съдба и още не е получил новата?

— Хесер, ти възнамеряваш да организираш такъв тайфун, пред който тази буря е нищо! — извиках аз.

Вятърът вече заглушаваше думите.

— Това е неизбежно — отвърна Хесер. Той като че ли говореше шепнешком, но всяка дума се чуваше ясно. — То вече се случва.

Книгата на Съдбата започна да се вижда дори в човешкия свят. Разбира се, Светлана не я рисуваше в буквалния смисъл, а я измъкваше от дълбоките слоеве на Сумрака. Правеше копие, всяка промяна в което щеше да се отрази на оригинала. Книгата на Съдбата изглеждаше като макет от пламтящи огнени нишки, увиснали неподвижно във въздуха. Капките дъжд се изпаряваха, когато я докоснеха.

Сега Светлана щеше да започне да променя съдбата на Егор.

А после, след десетки години, Егор щеше да промени съдбата на света.

Както винаги — към Доброто.

Както винаги — безуспешно.

Олюлях се. Само за миг, напълно неочаквано, силният вятър премина в ураган. Наоколо ставаше нещо немислимо. Видях как колите по проспекта спират, приближават се до банкетите — по-надалече от дърветата. Напълно беззвучно — ревът на вятъра заглуши грохота — на кръстовището рухна огромно рекламно табло. Някакви закъснели фигурки тичаха към къщите, сякаш се надяваха да намерят укритие край стените.

Светлана спря. Пламтящата точка тлееше в ръката й.

— Антоне!

Едва чух гласа й.