Джоэл Розенберг - Сребърният камък

— Смятам, че не сте имали за цел да навредите на Хорсел Тирсон.

Иън поклати глава.

— Не бях аз този, който го нарани. Това бе Проклятието на Один, не мое. — Той разпери ръце. — Аз… аз не притежавам такива сили — каза той. — Не съм Старей все пак. Аз съм… просто един най-обикновен човек.

— Но ето че държиш копието на Върховен бог и то не те наранява. И по всичко личи, че ти запрати Проклятието на Один върху Хорсел Тирсон.

Иън поклати глава.

— Аз… ако бях аз, а не мисля, че го направих аз… просто не знам как стана. — Той разпери ръце. — Просто не знам.

Мислеше трескаво. Бе очевидно, че Один може да хвърли проклятието си от голямо разстояние. Или пък беше благодарение на пръстена? Не; това бе малко вероятно. Единственото свойство на пръстена бе да пулсира на палеца му от време на време. Ако всичко стана, когато Иън протегна напред ръка…

Не, сега не бе най-подходящото време да пробва. Но би трябвало да усети нещо по-различно, да почувства поне нещо .

— Честна дума, не исках да навредя — каза Иън. — Не знам…

— Тогава по всичко личи, че трябва да се докажеш — прекъсна го Херцогът на Блеснал залив. — Всички тези приказки, че си Вреченият войн, за проклятия, които не били проклятия, и магия, дето не е магия… — Той огледа присъстващите на Масата. — Аз… аз съм обзет от колебания. Нямам никакво намерение да повеждам война срещу Владенията, нито сега, нито… — Той замълча. — Нито пък с оглед на положението в настоящия момент. — Той поклати глава. — Но искам да призная пред другарите си, че съм раздвоен. Да пъхнеш ръката си във вълчата Паст винаги е било привилегия, а не право. — Той вдигна металната си ръка. — Всички ние сме изпитали Болката, но сме се подложили на това изпитание, за да докажем, че сме достойни мъже, че сме родени за водачи, а не за да докажем… да докажем, че не лъжем.

Той се приближи към пердето зад масата и го дръпна. То се отмести тихо.

Отзад се виждаше каменна маса, която стигаше почти до гърдите на херцога. Върху тази каменна маса бе поставена скулптура на главата на някакво животно.

На Иън му трябваше минута, за да прецени, че това е вълк; главата бе прекалено голяма, зъбите — прекалено много, челюстта — твърде широка и общото впечатление бе като за някаква карикатура.

На стелаж зад масата бяха поставени, както реши отначало Иън, дванайсет копия, на всяко едно отгоре — дървен диск, с размерите на чиния.

— Всеки един от нас, също като нашия Баща Тир, се е срещал с Вълка и е слагал ръка в Пастта му, за да изпита Болката.

— Значи така сте си загубили ръцете, а? — попита Тори и стресна Иън. Тори си бе мълчал, което бе доста неестествено за него.

— Не — отвърна херцогът. — Вдигна металната си ръка. — Така пожертвахме ръцете си, за да докажем, че сме достойни и храбри мъже. — Той взе един от прътите от стелажа. — Право на тези, които смятат кандидата за достоен, е да го отхвърлят, след като е приел Болката; право на тези, които го смятат за недостоен, да спрат още сега опита му. — Той остави подобието на копие. — Ако той е Вреченият войн, болка няма да изпита, когато се изправи пред Болката, ръката му няма да се съсухри или изгори. — Той посочи към Гунгнир, поставен на твърдия под. — Ще бъде също, както стискаш копието на бога Один, без то да ти навреди.

Глупости на търкалета. Иън бе докоснал копието един — единствен път без ръкавиците на Фрея. Един — единствен път, и то на сън. Потърка все още чувствителното място на лявата ръка, където се бе надигнал мехурът.

— Ти искаш да си завра ръката в устата на статуята и да сграбча тази така наречена Болка, докато вие ме гледате и се чудите дали ще умра или не?

Херцогът кимна.

— Да. — Седна и махна към Иън с ръка. — Точно това искаме да направиш.

Иън преглътна тежко, но металният вкус не изчезна от устата му. Очакваха от него да си изгори ръката — това бе най-малкото. Ами ако дори един от тях след това решеше, че им е по-добре без Иън?

— Ами ако не го направи? — Маги пристъпи напред. — Ами ако той каже: „Така да бъде, вие получихте предупреждението, правете каквото искате, аз си отивам вкъщи“? Какво ще стане, ако просто решим и си тръгнем?

Маркграфът на Вътрешните земи се надигна от стола.

— По ваше собствено желание се явихте пред Масата, всички вие, до един. Мислите ли, че ще можете да си отидете, без да сте били съдени? Да не би да си въобразявате, че ние сме безпомощни старци, които само си играят и след това се разотиват? Пристъпи напред, за да бъдеш съден!