Джоэл Розенберг - Сребърният камък

Устата на Тори бе пресъхнала. Времето изтичаше.

— Чакайте — каза той. — Чакайте. — Пристъпи напред. — Съдете мен вместо него. Аз съм неговият шампион.

Арни си спомни една усмивка.

Но дори животът му да зависеше от това, не можа да си спомни до кое село бе онзи кръстопът. Със сигурност беше някъде между Нам’по и Синде’Донг. Кучешкият взвод бе откъснат от останалата част от Седма. Старика — името на капитана бе Янг (млад), а и той бе някъде в средата на двайсетте, а пък приличаше на осемнайсетгодишно момче, затова всички му викаха Старика, макар че не смееха да изрекат този прякор пред него — бе получил заповед по радиостанцията, която сигурно бе за така нареченото стратегическо оттегляне, но всички добре съзнаваха, че това е оттегляне с подвита опашка, поне докато не им дойдат на помощ.

Старика бе оставил двама мъже с една картечница и бе издал заповед да удържат врага колкото е възможно по-дълго, а след това да бягат, стига да имат тази възможност. Двамата сигурно щяха да забавят авангарда на настъпващите части няколко минути, а тогава минутите бяха от огромно значение.

Помощникът на картечаря, момче с обсипано с акне лице, родом от Джорджия, кимна един — единствен път, макар че бе пребледнял като платно. Самият картечар, някакъв устатник на име Петрочели от Ню Йорк, за пръв път в живота си мълчеше. Той само бе кимнал и каза: „Ясно, кап’тане“ , след което се бе усмихнал.

Арни все още си спомняше тази усмивка, усмивката на човек, който щеше да изгуби живота си, за да спечели на братята си по оръжие няколко мизерни минути, за да разсее врага.

Но какво пък, това не бе чак толкова лошо. Петрочели бе още момче, на двайсет и три, може би двайсет и четири. Беше изгубил колко, може би половин век живот.

А какво му оставаше на Арни?

Нищо вече не го примамваше на този свят.

Животът нямаше онази сладост както преди. Той не се страхуваше да умре. Смъртта го бе сполетяла веднъж. По-добрата частица от него неотдавна бе издъхнала в ръцете му и единствената причина да не тръгне след нея бе, че й обеща да живее, а Арни никога не би излъгал Ефи, не и на смъртния й одър, никога.

Освен това той си бе късметлия. Животът му бе дал всичко. Просто нямаше да продължи да го има вечно. Имаш невероятен късмет, когато живееш с добра жена десет, двайсет, а след това и трийсет години, чак тогава разбираш за какво се отнася клишето „моята по-добра половинка“ , чак тогава ти става ясно, че това е самата истина.

И накрая, когато най-сетне се пенсионира и започна да се наслаждава на всеки час, прекаран с нея, един стар приятел с бяла престилка ги повика в кабинета си. Още от самото начало знаеше, че Док има лоши новини. Док надяваше онази професионална маска на загриженост единствено когато имаше да съобщава лоши новини.

Само че Арни не бе готов за това, колко лоши бяха новините. Никой не можа да преглътне тази отвратително грозна дума: метастази. Болките се влошаваха и накрая всичко завърши с една спринцовка, която лесно прекрати неистовите болки на Ефи.

Кой знае как успя да преживее изминалите оттогава дни. Понякога минаваха минути, в които вътрешната болка изчезваше.

Затова без всякакво съжаление Арни се втурна към Масата, прескочи празния стол и се метна към Главата на Вълка.

Тупна тежко и усети пареща болка в левия глезен, когато кракът му поддаде и той се просна на мраморния под.

Арни се изправи също като бегач, готов да полети напред, отново се втурна към целта, към Главата на Вълка, подскачайки на един крак.

Сякаш някой бе забил нож в капачката на коляното му, но това нямаше значение, вече нямаше никакво значение, защото навря ръка дълбоко в каменната паст. Каменните зъби задраскаха по ръката му, разкъсаха кожата, но съвсем скоро това нямаше да има никакво значение.

Дълбоко в гърлото имаше нещо като дървена дръжка.

Арни я стисна с всички сили и зачака да усети Болката, за да приключи най-сетне всичко.

Само че болка нямаше. Далечно жужене изпълни ушите му и изведнъж отекна толкова оглушително силно, че заличи всички останали звуци, а тялото му завибрира като струна на китара. Болките в глезена и коляното изчезнаха с вибрациите, както и много други незначителни болки, за които той се сети, когато вече ги нямаше.

Все още бе жив, мътните го взели. Не трябваше ли в този момент да е станал на пепел? Ето че все още стискаше дървената дръжка в Пастта на Вълка.

— Не!

Никой нямаше да му повярва, затова нямаше и да спомене, че обзет от гняв и разочарование, стисна с всички сили дървената дръжка в гърлото на Вълчата Глава и дръпна, разбивайки главата на десетки малки парчета, за да измъкне някакъв боен чук, с който застана на мраморния пиедестал.