Джоэл Розенберг - Сребърният камък

Бащата на Марта се надигна отново.

— Моят приятел, графът на Блеснал залив, не говори мъдро както обикновено. Отдавна съм поставил постови на всички подходи към Вътрешните земи. Сигурен съм, че и другите маркграфове са сторили същото, а може би дори някои от херцозите и графовете. Ако бързите войни от Владенията нахлуят като мравки, птици ще донесат съобщения веднага и ние ще разберем. — На Масата се разнесе одобрително мърморене. — Може би нещата са по-различни в Блеснал залив, но съм готов да уверя моя другар, че ако се наложи да призовем Вътрешните земи на бой, моите войски ще се представят достойно и в мое отсъствие и едва ли тази ръка и този меч ще им липсват. — Той си позволи да се засмее. — Не. Ние на Масата трябва да решим много неща, а липсата на неколцина възрастни мъже… не, това няма да определи изхода на една възможна битка. — Седна отново.

Стана нов представител на Масата.

— Да, не е там въпросът. Смея да твърдя, че моят другар, Маркграфът на Вътрешните земи, е прав; предлагам да чуем съобщението и след това да продължим с изпитанието. — Той посочи пердето зад себе си. — После ще решаваме доколко е сериозно съобщението. Не за пръв път изслушваме някого, и преди е имало лъжци.

Друг взе думата.

— Съгласен съм с другаря ми граф на Борови Обори.

Обади се и друг.

— Аз също.

Бащата на Марта пак се изправи и се обърна към Иън.

— И така, Иън Среброкаменни, ти твърдиш, че си вестоносецът на така наречения Харбард от ферибота и носиш съобщение за Масата. — Той го покани с жест. — Представи се, ако обичаш. — Седна и скръсти ръце в скута си.

Иън усещаше болка в раменете от напрежението, с което стискаше Гунгнир. Постави долния му край много внимателно на земята.

— Ами…

Дууум.

Подът завибрира с басов глас.

Всички мъже на масата скочиха, повечето се разкрещяха, лицата им бяха разкривени от гняв. На Сребърния Хорсел Тирсон му трябваше време, за да ги успокои, като удряше със сребърната си ръка по масата като с чук.

Мина доста време, преди Сребърния да заговори отново.

— Не е необходимо да ни заплашваш с копието Гунгнир. Това няма да ти спечели желания резултат. — Той огледа присъстващите. — Всички са съгласни с мнението ми.

— Ама… — Иън искаше да каже, че не бе имал намерение да прави нищо с копието. Преди беше успявал да го подпре, без да разтърсва всичко, а сега…

Само че подобно обяснение би прозвучало като извинение, а публиката не бе от тези, които биха приели едно извинение. Той приклекна и бавно и внимателно остави Гунгнир на мраморния под, заповяда му мислено да не прави нищо и да не разтърсва нищо повече, заповяда с такова силно усилие на волята, че пръстенът на Харбард отново запулсира на ръката му.

Копието остана да лежи пред него. Той огледа спътниците си.

— Каквото и да става — предупреди ги, — не докосвайте това копие дори с пръста на крака си.

Свали ръкавиците и ги пъхна в колана.

— Моля да ме извините — започна тихо — за безпокойството. Не бе сторено нарочно.

— Както и на кея ли? — попита Сребърния Хорсел Тирсон. — И тогава ли бе неволно?

Иън не харесваше Хорсел Тирсон, но това не означаваше, че може да си позволи да го пренебрегва. Това също така не означаваше, че Сребърния нямаше право.

— Напротив, тогава не бе — отвърна той. — Исках да ти докажа, че не съм просто кой да е, стиснал една пръчка. — Надигна глас и се обърна към Масата. — Аз не съм вашият Вречен войн. Но не съм и човек, когото можете да си позволите да пренебрегнете. Вестител съм на онзи, що се нарича Харбард от ферибота. Той смята, че ще започне война между Вандескард и Средните владения, а тази война заплашва мира, който на него му харесва. Струваше му доста, за да ме изпрати да спра тази война.

Хорсел Тирсон скочи на крака.

— Ами ако преценим да не се вслушваме в думите на този… фериботаджия?

— Той ми каза да ви заплаша с Проклятието на Один — отвърна Иън. Протегна ръка към Хорсел Тирсон, повтаряйки необичайния жест, който бе видял от Один. — Той постави ябълка на масата и прошепна нещо в желанието си да…

Отначало на Иън му се стори, че Хорсел Тирсон просто се е отпуснал обратно на стола си.

Но след това мъжът издаде звук, който бе нещо средно между охкане и писък, преви се на мястото си, а спазматичното движение го повали по лице върху Масата с такава сила, че Иън простена съчувствено.

Това не забави нещата; Хорсел Тирсон се срина на пода и тялото му започна да се свива и отпуска също като крак на жаба, докоснат от заряд електричество.