Джоэл Розенберг - Сребърният камък

Иън направи стъпка напред, след това прескочи копието и се метна отгоре на Масата, за да се добере по-бързо до другата страна, и никак не се изненада, че Ториан Торсен също бе до гърчещия се мъж, както и Тори. Арни Селмо бе зад тях; той се промуши под Масата и също застана до Хорсел Тирсон.

Сребърния все още се мяташе, когато Иън го сграбчи за туниката, за да предпази вече окървавеното му лице отново да се стовари върху Масата. Арни Селмо изрита столовете, за да не пречат, и двамата се опитаха да притиснат Хорсел Тирсон на земята, а Иън веднага си припомни напътствията на Док Шърв как да се справя с епилептичен пристъп.

Чу се неколкократно потракване на стомана върху стомана и Иън вдигна поглед, за да види, че Ториан Торсен е застанал между него и десетина извадени мечове, докато Тори бе заел позиция, готов да го защитава от другата страна. И двамата Торсен бяха извадили мечовете си и звънтенето им показваше, че вече се води битка, но Иън не видя кръв по остриетата.

С бавни премерени движения Ториан Торсен отпусна меча.

— Тази битка е безсмислена — каза той.

— Не се правете на глупаци — пригласяше Ивар дел Хивал, с висок и отекващ глас. — Те само искат да спрат Сребърния да не се нарани отново.

Гласът на Маги прозвуча над множеството гласове.

— Престанете! — кресна тя. — Те няма да му направят нищо лошо!

Не успяваха да му помогнат кой знае колко, но не му и вредяха. Поне така се постъпваше, когато някой имаше припадък. Не му се пречи на движенията, просто човекът трябва да бъде предпазен, за да не се нарани.

Гърчовете намаляха и Хорсел Тирсон се отпусна на пода. Земята бе лепкава и омазана с кръвта, потекла от носа му.

Арни попиваше пот и кръв от лицето на Сребърния с някаква синя кърпа, вече потъмняла от кръв.

— Всичко е наред — каза той и обърна главата на Хорсел Тирсон на една страна. — Така няма да поемеш собственото си повръщано, нали, Сребърни? — обърна се той към мъжа, изпаднал в безсъзнание. — Просто си почивай — каза Арни и го потупа леко по рамото. — Та значи, откъдето идвам, на това му казваме припадък. — Предполагаше се, че говори на Хорсел Тирсон, но гласът му най-неочаквано бе станал неестествено висок и кънтеше из цялата зала. — След малко ще се оправиш — продължи той. Вдигна глава и погледна Иън в очите. — Припадък. Предизвикан от Проклятието на Один. И ти ли мислиш за това, за което се сещам и аз?

Именно. Нищо чудно, че Хоузи имаше същите припадъци, които, както се оказа, спряха, когато го пренесоха в Тир На Ног и се отправиха към Брода на Харбард.

„Один, мошенико“ — каза си той.

Один бе потвърдил славата си на измамник, когато се бе опитал да спре Маги и Тори да не идват тук. Нищо чудно Проклятието на Один да бе положило началото на всичко, което се случваше, заради желанието му Хоузи да бъде доведен в Тир На Ног, придружен от някой пълен глупак, който да му носи копието — и проклятието — чак до Средището.

А ако в края успееше да се отърве от този досадник, наречен Иън Силвърстайн… е, това никак не би притеснило бога, нали така?

Арни постави пръсти отстрани на шията на Хорсел Тирсон и вдигна ръка, за да даде знак на всички да запазят тишина.

— Изглежда зле, но се оправя — каза той, докато устата му потръпваше. — По една случайност разполагам с лекарства за епилепсия. В стаята ми са, но е най-добре да не ги използва. Според мен няма да се наложи.

— Точно така — кимна Иън. Не бяха наясно дали лекарствата от Новия свят щяха да действат в Тир На Ног, а Иън не бе никак сигурен дали Харбард не бе намерил някой начин да ги развали, докато бяха в дома му.

Погледна Тори и Ториан. Ако те не бяха тук, Арни щеше да е мъртъв, пронизан от меча на другар от Масата. Или ако не бяха убити, то поне щяха вече да са ги завлекли в местната тъмница.

А двамата Торсен нямаше да са тук, ако Маги не ги бе подтикнала и тръгнала с тях.

Иън улови усмивката на момичето. Вдигна два пръста към слепоочието си за небрежен поздрав.

„Браво“ — помисли си той.

Трябваше известно време, за да се успокоят всички на Масата. Бяха пристигнали и стражите на Средището, облечени в най-различни униформи, за да отнесат най-сетне заспалия Хорсел Тирсон на нещо като импровизирана носилка от одеяла.

Когато благородниците заеха местата си отново, атмосферата бе различна, не така официална, но значително по-напрегната.

Херцогът на Блеснал залив се изправи и шепотът веднага престана.