Джоэл Розенберг - Сребърният камък

Имаше, разбира се, нещо впечатляващо в дългата каменна Маса, която очевидно не се нуждаеше от подпори по дължината, защото такива не се виждаха. По дългата гладка повърхност бяха оставени само празните ножници и извадените мечове на мъжете, настанили се по местата си. Пламъците на редиците свещи, очертали пътя им, танцуваха по оголените остриета.

Иън никога не бе виждал представител на братството на Тирсон да не стиска меча в ръка. Макар да бе глупаво, той си представи маркграфа на Вътрешните земи да прави секс, без да изпуска оръжието, но в настоящия момент този образ не му се стори никак смешен.

Точно сега нямаше кой знае колко смешни неща.

Маркграфът на Вътрешните земи постави и двете си длани, и металната, и тази от плът и кръв върху Масата и се изправи. Погледна прямо и строго Иън и придружителите му.

— Мои другари от масата — каза той, а тенорът му проехтя много по-силно, отколкото Иън си спомняше. — Представям ви Иън Сребърния Камък и неговите… придружители. Те носят със себе си копието Гунгнир като доказателство, че са изпратени от едного, познат като Харбард от ферибота, Харбард е множеството имена. Те носят и призив към Масата и аз каня моите другари да преценят дали да го изслушат. — Той седна, без да бърза, без да се бави.

Няколко места по-надолу, един мъж се изправи по същия начин като маркграфа.

— Не чух моят другар маркграфа от Вътрешните земи да отправя призив — каза той, а гласът му бе писклив от възрастта. Изкашля се в ръката си, прочисти гърлото си и продължи: — Разбирам, че той нито застава зад Иън Сребърния Камък, нито пък го обвинява — заяви той и се отпусна тежко на стола.

Маркграфът кимна и сред седналите мъже премина шепот.

След това се изправи Сребърния Хорсел Тирсон с квадратната челюст. И той, също като маркграфа, постави ръце на Масата, за да стане.

— Присъединявам се към моя другар херцога на Високопланинските райони и потвърждавам, че моят приятел маркграфът единствено съобщава, не отправя призив. — Той сниши глас. — За разлика от другарите си на Масата, аз не съм от благородническо потекло, нито се стремя да бъда. Винаги съм знаел — каза той и вдигна дясната си ръка, сребърната си ръка, — че тази сребърна ръка е достатъчен товар за живота ми.

— Заявявам това, без да настоявам или отричам каквото и да е. Тук сме се събрали, Сребърен, обикновен син, маркграф, граф, херцог и обикновен човек. Тук обаче на тази Маса може обикновеният човек да иска да приеме нещата по различен начин.

— Бих искал да видя някакво доказателство за истинността и сериозността на този Иън Силвърстайн, или Иън Сребърния Камък, или както предпочита да се нарича. — Очите му се спряха на Иън. — Той самият твърди, че е убивал гиганти и мразници. В такъв случай трябва да има смелостта да постави ръката си в пастта на Вълка, както са сторили всички, седнали на тази Маса в Нощта на Дългите Свещи, когато Масата се събира, за да обсъди въпросите на честта и войната. — Той скръсти ръце на гърдите си, но не седна. Очите му не се откъсваха от Иън.

Иън без колебание посрещна погледа му. Задържа го дълго, докато някой от седналите около него не се прокашля и звукът не привлече погледа му.

Хорсел Тирсон кимна и направи жест на извинение, а след това се тръшна на мястото си.

Друг мъж, целият в черно, с изключение на медния цвят на изкуствената ръка и два реда медни копчета отпред на туниката бе следващият, който постави ръце на масата и се изправи. Очевидно правилото — поне за настанилите се на Масата — бе, след като един се изправи, другите да го изчакат търпеливо.

— Моят другар Сребърния Хорсел Тирсон — избумтя той — е прав. Ако ще отдаваме тежест и чест на думите на вестителя, на вестоносеца, тогава той трябва да бъде подложен на изпитание.

— А какво ще стане, ако той не издържи това изпитание? Ами ако се провали не защото съобщението е лъжливо, а защото той е неспособен? — Огледа присъстващите, сякаш очакваше отговор, въпреки че ако Иън бе схванал както трябва правилата, този въпрос бе риторичен. — Ами ако той е самозванец — ако не е нито Вреченият войн, нито бъдещ Тирсон, а просто най-обикновен вестител? — Той посочи Иън със здравата си ръка. — Трябва ли тогава да му откажем да изслушаме съобщението? — Той разпери театрално ръце. — Очаквам мъдростта на другарите си.

Изправи се друг.

— Моят приятел, маркграфа от устието на Гилфи, ме учуди с думите си. Какво ли толкова важно има в това съобщение, че да се занимаваме с него? — Той протегна ръка към Иън, но Иън нямаше никакво намерение да пристъпи напред, за да я поеме. — Всички ние чухме слуховете за група убийци, изпратени да го възпрат да не стигне до Масата, но те така и не се появиха и ето че той е тук, пред нас. Възможно ли е някой, по някаква причина да е пуснал този слух, за да му придаде повече достоверност? Възможно ли е, докато ние седим тук на тази маса, Алената и Древната Церулийски компании от Средните владения да напредват, да помитат всичко из Вътрешните земи и да разрязват Вандескард, както готвачите разрязват ябълка. — Изгледа лошо Иън и седна.