Джоэл Розенберг - Сребърният камък

Погледна баща си право в очите, отвори уста, а след това отново я затвори. Как да изложи нещата? Какво да каже?

Не беше необходимо. Баща му само кимна и се наведе към него.

— Направи това, което е необходимо, Ториан — каза тихо той. — Както ще постъпя и аз.

— Тори? — Маги се наведе към него. — Какво става тук?

— Не знам — отвърна той. — Но я си помисли — защо сме тук? Защо сме се събрали всички тук? Как, по какъв начин можем да спрем нещата? — Тори вдигна ръка. Вестрите прекъснаха разговора си, но Иън продължи да шепне нещо на неговата Марта.

Иън щеше да разбере, но това не означаваше, че ще се съгласи.

Имаше още една причина, която да изложи преди всичко.

— Тръгваме всички — каза Тори и се надигна. — Татко ще… искам да кажа, че двамата с татко ще имаме нужда от помощта на Иън, когато се изправим пред Харбард. Два меча, закалени в кръвта на чичо Хоузи, са достатъчни, за да го накарат да се спре и да се опита да ни измами; обаче три меча и Гунгнир в ръката на Иън ще бъдат повече от достатъчно.

Опита се да не мисли за най-лошото. Ами ако Харбард бе убил чичо Хоузи? Да, да, те ще убият Харбард, но това нямаше да върне чичо Хоузи сред живите. Да, тогава нещата щяха да се необратими.

Най-добре да се съсредоточи над нещата, които бяха осъществими.

— Значи сега отиваме да се изправим пред Масата — довърши Тори. Усети топлата ръка на Маги в своята. Тя го стисна и прошепна безмълвно, само с устни: „Какво става?“ .

„По-късно — отвърна само с устни той. — Не е важно.“ Ако имаше по-късно за тях, наистина нямаше да е важно. Ако издържеше изпитанието, каквото и да бе то, щеше да му е по-лесно да обясни. А ако се провалеше, то тогава нямаше да има нужда от обяснения.

Тя стисна лекичко ръката му и го пусна.

Тори помогна на Дурин да се изправи на крака, а мазолестата ръка на вестрито стисна силно неговата за опора, въпреки че леко потръпваше заради възрастта.

Татко също се изправи и застана срещу вестрите тържествено изпънат.

— Тук се разделяме, приятели мои — каза той на езика вестри, а дълбокият му глас проехтя като гръм. — Благодаря вам за помощта и предаността — каза той, все едно че четеше приказка. — Надявам се отново да се срещнем някой ден, но при по-добри обстоятелства от настоящите. — Той посочи мизерната стаичка.

— И аз се надявам, Приятелю на Бащата на всите Вестри, той самият баща на всите нас. — Дурин се поклони дълбоко, а след това отново се изправи. — Аз бих… — Той се спря и се закашля, нещо, което би развалило ефекта от думите му, но в този момент прегърбеното джудже излъчваше някакво необикновено достойнство, сякаш се бе обвил в него като с плътна наметка. — Аз бих… бих ви придружил, ако ми позволите.

— И аз също. — Валин пристъпи напред. — Дойдохме чак до тук, Приятелю на Бащата. Аз съм каменоделец и винаги завършвам туй, що съм започнал.

— Аз също — добави вестрито, което наричаха Фред.

— И аз…

— Аз…

— Не — прекъсна ги тихо, но категорично татко. — Не разрешавам, защото така няма да ни помогнете. Каквото ще става, ще става. Всички вие трябва да се върнете към живота си. Някои от вас имат семейства. — Той извади малка кожена кесия, в която подрънкваше нещо, и я подхвърли на Валин. — Ти ще се погрижиш да ги разпределиш.

Валин я отвори. Златните монети вътре уловиха светлината на фенера и отблясъците потрепнаха на лицето му. Той я завърза и я подхвърли обратно на татко.

— Ти да не би да имаш толкова ниско мнение за Децата на Вестри, че се опитваш да купиш честта ни? Дори с туй злато? — Лицето му се бе превърнало в маска от гранит.

— Не — отвърна тихо татко. — Честта ви, Синове на Вестри, не е под въпрос. Дори да има безчестие сред вас, отдавна вече да съм продаден на враговете си за злато, при това много отдавна, преди още да имам собствен син. — Той отново взе кожената кесия и подрънка монетите в нея. — Само че тез, що имат чест, както и безчестните, могат да приемат злато, а децата ви ще трябва да се нахранят.

Един от другите вестри протегна ръка към кесията, но Валин го перна шумно през пръстите.

— Не, пари за туй няма да приемем.

— Шшш. Мълчи. — Дурин подаде ръка и прие кесията. Прецени тежестта й на ръката си. — Тя ще е за гладните деца, Валин, няма нищо срамно да нахраним децата.

Иън потропа на портата с ефеса на Убиеца на гиганти.

— Отворете портите — извика високо и настоятелно той. — Искаме да се явим на Масата.

Високо над градините на Средището, викач — по-скоро певец — обикаляше крепостните стени, а нетрепващият му баритон прорязваше шумоленето на вятъра из листака.