Джоэл Розенберг - Сребърният камък

Така поне разбра какво бе намислила Марта. Поне донякъде.

— Иска ми се — каза тя, — да позная за какво си мислиш, когато станеш такъв мълчалив.

Улицата се спускаше под наклон и къщите се превърнаха в по-обикновени и прости. Вече не бяха много големи, искрящата бяла боя отвън вече имаше множество петна. Широките алеи към задните части се стесниха, а грижливо поддържаният жив плет, преплетен с розови храсти, се превърна в най-обикновени избуяли храсти.

Не беше неприятно, съвсем не, но не беше и това, което радваше окото горе на хълма.

— В Средището има една поговорка — каза Марта — за това, колко е лесно да се търкулнеш надолу по хълма, а колко е трудно да се изкачиш отново нагоре. — Тя посочи малка къща, съвсем не толкова впечатляваща, колкото онези, които бяха видели на върха на Булеварда, но въпреки това грижливо поддържана; живият плет бе подкастрен, стените — блеснали от чистота. — Не им помня името, но тук живее семейство, което се занимава с бизнеса с баржите. Живееха доста по-нагоре на хълма и искаха да си купят имение на самия връх, но по време на силна буря една от баржите им се блъснала и разбила баржата на конкурент. Масата реши, че конкурентът трябва да получи обезщетение. — Тя стисна устни. — Но след едно-две поколения пак ще се върнат горе на хълма.

— Гледаш доста напред в бъдещето.

— Разумно е мъжете да имат поглед в бъдещето. — Тя го поглади по ръката. — А за жените е задължително.

Булевардът свършваше в парк на няколко метра от стената край реката, където една от пътеките разкриваше как водата минава през открит акведукт и се скрива в отвор в стената.

Мръсната улица се падаше от дясната им страна, точно пред тях. Сградите тук бяха занемарени и неприятни — неравномерни греди, пролуките между тях запушени с глина, измесена с пръчки и вейки, те приличаха на кошници, оплескани с кал. Така бе по-евтино да се строи, но по всичко личеше, че това е единственото хубаво нещо.

От двете страни на улицата минаваха широки мръсни канали, които се оттичаха в няколко дупки, край които се бяха привели по двама гнусни мъже с туники до коленете, които може би някога са били прани, но едва ли някой можеше да си спомни кога. Работниците край мръсните канали стискаха лопати и изтласкваха слузестата течност, за да са сигурни, че няма да се появи запушване, поради което каналите да прелеят.

Група осветители пътуваха надолу по улицата във вагон, теглен от коне, а кочияшът спираше точно пред загасналите лампи, за да бъдат заменени с нови. Новите ги палеше придружителят му; с бързо движение докосваше напоения фитил, поставяше новата лампа на място и даваше сигнал на партньора си да продължава към следващата.

Само че от Тори, Маги или някое познато лице нямаше и следа.

Иън поклати глава.

— Нито следа от тях.

Марта смръщи чело и стисна устни.

— Сега е точно по залез. — Замисли се за момент. — Да повървим тогава.

Иън кимна.

— Поне не е дълга тази улица. — Не му харесваше какво става и никак не му беше приятно, че Марта е с него. — Искам да ми обещаеш нещо.

— Да?

— Ако се появи някаква опасност и ти кажа да бягаш, хукваш на мига. Без да се колебаеш. Без да спориш. И най-вече, без да ме чакаш. Бягаш, пищиш, крещиш, привличаш вниманието, викаш помощ.

— Да, Иън — каза тя.

— Никакви спорове. Никакви разправии.

— Няма, Иън — каза тя, без да откъсва очи от него, а устните й бяха леко разтворени. — Ще бъде както ти кажеш.

— Да вървим. — Той потегли, а Марта го следваше две крачки по-назад.

Не можеше да си спомни кога е разкопчал колана на меча, но сега стискаше ножницата в лявата си ръка в точна имитация на начина, по който тирсоните стискаха своите оръжия. Дясната му ръка бе отпусната върху ефеса, който сякаш го докосваше и му вливаше увереност. Ако се наложеше, щеше много бързо да го изтегли.

Мина покрай каналджиите и продължи по улицата.

На смрачаване бе тихо. Прозорците бяха затворени за през нощта, а мирисът на готвено изпълваше въздуха. Пред него нечие лице надникна от една врата, а щом го видя, се пъхна веднага вътре.

Това не означаваше нищо.

Иън продължи да върви, като оглеждаше всяка притъмняла врата по пътя.

Бяха стигнали до осмата или деветата врата — Иън не ги броеше внимателно. Когато минаваше, по-скоро усети, не чу кога вратата се отвори.

Изви се, запокити ножницата на една страна и вдигна Убиеца на гиганти.

Нещо, някой се раздвижи в сенките…

И Тори Торсен, с лице, по-изпито и уморено, отколкото Иън някога го бе виждал, с дрехи ужасно мърляви и разкъсани, най-ужасните парцали, които човек би си представил, пристъпи в сумрака и подаде празната си ръка напред. По лицето му се разля широка усмивка.