Джоэл Розенберг - Сребърният камък

Вдигна бавно ръце.

— Да, сигурен съм, че има достатъчно неща, за които да си вкиснат, Иън, но може ли първо да поговорим, преди да ме смажеш?

Иън Силвърстайн да е Вреченият войн? Не. Тори поклати глава. Ако в тази стая имаше Вречен войн, то това бе Тори.

При тази мисъл му се стори, че е изгълтал чаша студена стомана, която е останала в стомаха му.

Маги оглеждаше Иън и приятелката му над ръба на чашата си с тънка усмивка.

— Мога да приема Избраниците на съдбата — каза тя, — но не съм много сигурна за тази работа с Вречения войн.

Светлината на фенера караше косата й да искри в червеникаво и златисто и хвърляше отблясъци в очите й.

Поради причина, която Тори не можеше да си обясни, Маги се бе сресала на огледалцето му за бръснене и си бе сложила грим. Боже, та само допреди няколко минути не бе имал представа, че от Хардуд е помъкнала и грим в раницата и добре че не знаеше, защото щеше да се опита да я убеди да го остави.

По всяка вероятност нямаше да успее.

Около огъня се бяха настанили осмина — татко, Тори, Маги, Иън, приятелката на Иън, Дурин и Фред. Останалите вестри бяха наблизо, някои пристъпваха от крак на крак, а други неспокойно крачеха.

От всички Иън изглеждаше най-уморен. Тежката задача бе започнала да му се отразява.

— Част от мен — каза Тори, сигурен, че Марта не говори английски, — казва, че трябва да си приберем палатките и да се махаме от града, за да се върнем и да се изправим срещу Харбард. — Той погали ефеса на меча си.

— Не. — Иън поклати глава. — Тогава няма да съм изпълнил дадената дума — каза той на берсмолски. — А освен това — добави на английски, — ще се наложи да измисляме някакъв безумен план, за да измъкнем Арни и Ивар дел Хивал от Средището. Те яката ще го загазят.

Татко изпъшка.

— Това е сигурно, но Ториан нямаше това предвид. Не е нужно и двамата да се промъквате през нощта, за да се изправите на Масата. Единият може да поеме един път, а другият — друг.

Не, точно тук татко грешеше. Ако трябваше да се преминава някакво изпитание, ако предстоеше предизвикателство, Тори бе човекът, който да се сблъска с това. Нали за подобно нещо го бяха възпитавали татко и чичо Хоузи и майка му.

А и това бе единственото смислено нещо. Харбард се бе опитал да спре Тори, за да не идва тук. Не би си направил труда, ако Тори не бе ключът към всичко. Той искаше Иън да ги накара да спрат войната, да разнесе волята му. На Тори не му бе трудно да повярва, че Харбард би спрял или започнал война единствено за да върне Фрея у дома и в леглото си, а ако в същото време поставяше в опасност или се отървеше от този, който й бе върнал рубина от Брисингамен, още по-добре. Харбард или Один не бе внимателен Старей като чичо Хоузи. Маги бе права по този въпрос. Той бе жесток, готов да манипулира хората наред, той не би извършил нещо честно и почтено, ако имаше някой мошенически начин, за да си постигне замисъла, той би убил една видра, защото тя първа се е добрала до рибата, на която е хвърлил око, би лишил Тори от сигурността, която му дава мястото на ферибота или пък би прекосил бойното поле, за да се наслади на гледката, звуците и миризмите, докато избира любимците си сред мъртвите войни.

Татко му го наблюдаваше. Понякога бе трудно да разбере изражението по лицето на баща си. Дали той имаше представа за какво си мисли Тори?

А ако имаше, какво ли ще направи? Татко бе възпитан да прилага подлите византийски номера, типични за Градищата и Владенията, при които безкрайната подготовка и предвижданията можеха да се разрешат с официален дуел или импровизиран сблъсък на сабите.

Татко, разбира се, щеше да се опита да го спре.

Само че този път решението си беше на Тори, нямаше да допусне нито баща му, нито Иън да го спрат.

Ако беше лесно, ако нямаше опасност, ако трябваше да се предаде само една вест, то тогава Один нямаше да се опитва да спре Тори да потегли насам. Не за да стои и наблюдава отстрани бе учен Тори на фехтовка още откакто проходи.

Не. Каквото и да имаше да става, то щеше да е нещо крайно, нещо, с което Иън нямаше да успее да се справи.

„Каквото и да е, то тегне на моите рамене — каза си той. — Така да бъде.“ Той бе Ториан Торсен, син на Ториан дел Ториан и Карин Рьолке Торсен, и въпреки че не можеше да оправдае майка си за методите й, не можеше да я вини за това, че се е опитала да изпълни дълга си към него.

Ето че и той в този момент не можеше да се отвърне от дълга си.