Джоэл Розенберг - Сребърният камък

Придружен от двама пазачи, Арни Селмо излезе от Залата и мина под мрачната аркада, присвил очи на слънцето. Пазачите спряха и застанаха мирно от двете страни на арката.

— Току-що похарчих няколко от сребърните ти монети — каза той с тих глас.

— Купи ли си нещо интересно?

Арни кимна, пъхна два пръста в джоба на ризата и извади сгъната хартийка.

— Поне така си мисля — каза той.

Ръката на Иън трепереше, докато поемаше бележката. Това не бе хартия местно производство. Тук краят на хартията не бе назъбен както, след като си откъснал листа от телена спирала.

На бележката имаше послание, написано с печатни букви.

За Иън Силвърстайн, omfray ishay oomieray.

Ishay? Развален латински. Иън се ухили. Ясно беше, че въпреки всичко Тори е тръгнал след него.

„Eetmay atway ethay ornercay ungday and oncoursecay undownsay“ — пишеше в бележката.

Ивар дел Хивал застана зад рамото му, за да я прочете.

Той му я подаде и забеляза как челото на едрия мъж се смръщи.

Е, поне веднъж не знаеше за какво става въпрос.

— Мислиш ли, че ще успея да се измъкна от града?

Ивар дел Хивал сви устни.

— Не съм много сигурен какви са заповедите на пазачите на портата, дали им е позволено да те пускат навън… — Той поклати глава. — Според мен да провериш при Сребърния…

— А пък според мен е по-лесно да ти простят, отколкото да молиш за разрешение. — Иън свали напоената с пот риза и избърса гърдите и подмишниците си. Чиста гладена туника лежеше до Убиеца на гиганти, пъхнат в ножницата. Той я нахлузи през главата, оправи я по себе си и си сложи колана с меча на кръста. — Ей сега ще разберем.

Повика Марта, която веднага стана и се приближи до него.

— Да се разходим в градината — каза той, пое ръката й и махна на другите да си останат по местата. Арни веднага разбра и се впусна в разговор със стражите на Иън, а Ивар дел Хивал изпробва същата тактика върху Бурс Ериксон. Така поне за известно време щяха да ги разсеят. Работата им бе по-скоро да не допускат Иън в резиденцията, отколкото да го следват на всяка крачка.

Иън и Марта вървяха по виеща се тясна пътека, леко влажна от пръските на фонтана.

— Марта — обърна се към нея той. — Имам нужда от напътствия. Освен това трябва да отида в града. Ще ми помогнеш ли?

Марта спря и в първия момент изпусна изненадано сдържания въздух.

— Това беше направо казано, нали? — Тънка усмивка побягна по лицето й. — Да, мой Иън, ще ти помогна. Просто ти трябва да кимаш и да се съгласяваш с всичко, което кажа. А след това, когато ти кажа да повториш нещо, те ще ти повярват.

Портата, която отвеждаше извън Твърдината, бе наблизо. Освен наблюдателниците, имаше още една врата, което на Иън му се стори странно. Стражите можеха да контролират кой влиза и излиза и при нужда щяха да заключат и да спуснат предпазната външна решетка.

— Маркграфиньо Марта Ериксдотир — каза дебел брадат пазач, който приличаше повече на главния готвач в „Луизиана“ , Пол Прудхом, отколкото на войник. — Надявам се, нямате намерение да излезете от Средището сама?

— А, Халбердиер старши Ескобен — отвърна Марта. — Разбира се, че не. — Тя посочи Иън. — Не сте се запознали с годеника ми, Иън Сребърния Камък.

Стражът огледа Иън.

— Понякога до нас долитат сведения. Но не бях уведомен за годежа.

— Така ли? — Усмивката й веднага стана значително по-студена. — Да не би да си въобразявате, че той би отхвърлил предложението ми?

— Нито за момент, маркграфиньо. Нито един мъж, на който главата му е наред, не би се осмелил. — Насочи месестата си ръка към резиденцията, по-точно към градината, която пречеше да се наднича вътре в резиденцията. — Чух, че давал уроци по фехтовка на брата на маркграфинята, Уважаемия Бурс Ериксон.

Марта се разсмя и смехът й прозвуча като сребърни звънчета.

— Може и така да се каже, Халбердиер старши, това е самата истина. Освен това може да се каже, че той побеждава брат ми, смятан за изкусен боец, с невиждана лекота. Това е самата истина. — Усмивката се стопи от лицето й. — Може би и вие ще пожелаете да вземете някой и друг урок от него; знам, че си търсеше нов партньор за тренировки. — Тя погледна Иън. — Моля те, би ли потвърдил пред Халбердиер старши, че можеш да ме защитаваш.

Иън погледна дебелака право в лицето.

— Ще се погрижа за безопасността й — потвърди той.

— Не се съмнявам, че ще дадеш всичко от себе си — каза той и повика друг страж. По дяволите, нямаше да се получи. Стражът не му повярва и отвърна поглед. — Херан, ще бъдеш ли така любезен…