Джоэл Розенберг - Сребърният камък

— Не — каза Иън и усети колко свадливо прозвуча гласът му. — Гледай ме в очите, когато говориш с мен — каза той.

Пръстенът на Харбард отново запулсира на пръста му. Този път каква ли беше причината? Не беше, защото реагира емоционално — не бе пулсирал, когато спа с Марта, нито пък когато предизвикваше Бурс Ериксон — беше нещо друго. Колко потискащо един пръстен да ти пулсира на пръста, когато трябва да убедиш главния страж да те пусне с Марта и да отвори вратата.

— Казах — продължи Иън и в гласа му се долови яд, — че ще я защитавам и че тя ще бъде в безопасност с мен.

Марта постави ръка върху ръката на Ескобен.

— Нали не се опитвате да кажете, че улиците в Средището са станали опасно място?

Очите на Ескобен се откъснаха от Иън.

— Не, маркграфиньо Марта, нищо такова, сигурен съм, че този младеж ще ви пази добре. Имам ли думата ви, че ще я защитавате с меча и живота си, ако се наложи?

Иън кимна.

— Разбира се.

Обърна се към войника, с когото бе разговарял одеве.

— Отвори вратата, ако обичаш.

— Ама…

— Ама нищо. Маркграфинята иска да разгледа града и има кой да я защитава. — Поклони им се и ги изчака да преминат. — Очаквам завръщането ви.

Изчакаха да повървят малко и да стигнат редиците сергии. Топове плат, кожа и метал в различни форми, някои познати, други — доста причудливи, прясно месо и зеленчуци бяха отрупали сергиите.

Към тях се насочиха звънки гласове.

— Насам, любезни господине, моля, пипнете този фин вълнен плат. Прекрасна вълна, не боде, сбит е, за вас ще стане прекрасно палто.

— Обожаема, опитайте помадите и лосионите ми, те ще направят меката ви кожа още по-мека и гладка…

Уважаеми! Опитайте деликатесите ми, заповядайте!

Иън се усмихна разсеяно и продължи:

— За благородниците има всичко.

Марта го хвана под ръка.

— Не съвсем всичко. А сега ще ми кажеш ли къде отиваме?

— Не ние. Само аз. — Иън се намръщи. — Трябва да ме упътиш, а след това да се върнеш в Твърдината. Кажи им, че съм решил да пообиколя още малко, а ти не си видяла нищо интересно на пазара…

— Ти — започна тя и посочи с ръка пазара, — ти, разбира се, нямаш намерение да ме зарежеш сама тук ? Не и след като се закле да ме защитаваш. Няма да ме оставаш сама в опасност тук , нали?

Та това тук бе пазар, на който търговците си изкарваха прехраната, като продаваха различни стоки на благородниците от Средището. Тя трябваше да мине само няколко метра, за да стигне обратно при портата и да си влезе в Средището. Тук , ако извикаше, щяха да чуят стражите. За Марта тук нямаше никаква опасност, а Иън щеше да гледа след нея, докато си влезе обратно.

— Няма да те оставя, Иън — каза тя и стисна инатливо устни. — Тръгваме ли?

— Марта…

— Иън. — В нацупения й глас личеше непреклонност, а ръката й стисна още по-силно неговата. — Една жена се подчинява на съпруга си, въпреки че разумният съпруг рядко се налага. Дъщерята се подчинява на баща си, когато трябва, както и на по-големите си братя, ако баща й е починал. Но ти не си ми нито баща, нито брат, нито пък съпруг, а ми обеща разходка из града и държа да спазиш обещанието си.

Иън сви рамене.

— Ами…

Тя отпусна пръсти и разпръсна напрежението, като се изкиска и заприлича на петгодишно момиченце.

— Какво ще правим сега?

Каквото ще да става…

— Къде е ъгълът на Мръсната улица и Булеварда?

Тя посочи с брадичка към калдъръмена алея.

— Натам. Може ли да попитам кого ще търсим?

— Мой добър приятел. Може и да не е сам.

— Много добре — отвърна тя. — Винаги съм твърдяла, че можеш да разбереш що за съпруг ще излезе от някой мъж, след като се запознаеш с приятелите му.

— Олеле — разсмя се Иън. — Аз пък си мислех, че искаш да се ожениш за мен, независимо от всичко останало.

— Точно така — потвърди тя. — Само че ако се окажеш добър съпруг, сигурно няма да се налага да те отравям или да те пробода с кама, докато спиш. — Тя го целуна нежно по рамото. — Тръгваме ли?

Оказа се, че Булеварда е дълга, широка улица с лек наклон, от двете й страни имаше къщи, а по средата бе прокарана тясна тревиста алея. Впечатляващи брястове бяха разперили клони и образуваха прохладен навес под залязващото слънце. Къщите бяха големи, строени от бял камък, а към тях водеха съвършено прави алеи, за които Марта обясни, че били, за да минават каретите, преди да ги приберат отзад.

Вървяха по тревистата алея в средата и минувачите поглеждаха към тях, но не бяха изненадани. Блузата и кюлотите на Марта бяха напълно обикновени дрехи за дъщерята на някой богат търговец, а идеята да се разходи с някой мечоносец си бе напълно в реда на нещата. Иън забеляза поне още четири двойки, подобни на тях, а след това престана да се оглежда и притеснява.