Джоэл Розенберг - Сребърният камък

— Но… аз съм родена и възпитана да управлявам Вътрешните земи — каза тя. — Дори и да ме помолиш да изоставя всичко…

— Ти не би го сторила.

Разговорът им не водеше доникъде, нещата ставаха по-зле, а той харесваше Марта, при това много. Тя бе мила, сладка, но с желязна воля, скрита под изискаността. Истината бе, че я харесваше такава, каквато е, въпреки че тъкмо това щеше да ги раздели.

Целуна я силно и усети топлия й език. След време се отдръпна, но съвсем малко.

— И така. Какво ще стане с нас? Тук ли ще се сбогуваме?

— Мисля, че трябва да си вземем довиждане до следващия път, когато ще се срещнем отново. — Усмивката й бе топла, но хитра. — Ако нямаш нищо против, ще се представям за твоя годеница.

Той се разсмя.

— И ако откриеш някой, който ти харесва повече, той ще бъде изключително поласкан, че си отхвърлила Иън Сребърния Камък, убиеца на гиганти, заради него, нали така?

— Разбира се. — Тя кимна. — Но този някой трябва да е изключителен. Не бива да забравям, че може да дойде момент и ти да се осъзнаеш, нали така? Да знаеш, че за теб винаги ще има място във Вътрешните земи.

— Надявам се да мога да се отбивам често.

— Това би било чудесно — отвърна тя. — Не обещавам да те чакам, но… както вече казах, той трябва да е изключителен човек. — Тя погали корема си. — Няма да имаш нищо против ако имам дъщеря без теб, надявам се.

Мисълта за друг мъж в леглото й притесни Иън много повече, отколкото би искал, но какво да се прави.

— Не, няма проблем — каза той.

— Лъжеш — разсмя се тя. — Толкова си странен в някои отношения.

— Това ще ти липсва.

Тя кимна отново.

— Да, ще ми липсва. И аз ще ти липсвам.

Той я целуна лекичко по устните.

— Това вече не е никаква лъжа.

— Дали мога още веднъж да ти напомня какво ще ти липсва?

— Това би било прекрасно. — Иън й подаде ръка.

Тръгнаха обратно към сградата и се качиха на втория етаж, където бяха спалните на Иън и останалите.

Всички бяха вече будни. Арни и Тори прибираха багажа, а Маги, Ториан и Ивар дел Хивал седяха пред огъня, стиснали по една чаша димящ чай.

— Добро утро — каза Маги. — Добро утро и на теб, маркграфиньо — усмихна се тя. — Надявам се да не проявя прекалено нахалство, като те поканя на чай тази сутрин, преди да си тръгнем. Мога да ти разкажа някои неща за твоя… приятел.

Марта се усмихна.

— Това ще бъде чудесно.

— Моля ви. — Иън вдигна ръка. — По-късно — настоя той. — Бихте ли ни извинили?

Той се обърна и последва Марта в спалнята с надеждата да не се е изчервил прекалено много.

После, когато тя бе в прегръдките му, вече нищо не го интересуваше.

Когато стигнаха на върха на хълма, Средището бе останало далече под тях, забелязаха черна птица да се спуска на спирали от синьото небе. Тя стресна коня на Тори — той си бе избрал своенравна черна кобила — докато спокойният кон на Иън бе навел глава и не забеляза нищо дори когато птицата кацна на дебел клон над тях.

Иън огледа останалите един по един и се учуди, че всички чакат той да заговори. Дори и Арни, който държеше Мьолнир със същото внимание, с което Иън прикрепяше Гунгнир.

Нямаше защо да лъжат. Хугин или Мунин щяха да докладват на Харбард докъде са стигнали.

— Сигурен съм, че той вече е чул — започна Иън, — че сме живи. Сега сме се запътили към Брода на Харбард.

Щеше да е грешка те да носят диаманта от Брисингамен. Да, трудно можеха да изрекат намеренията си направо, нищо че носеха и Мьолнир, и Гунгнир, но тук щеше да им дойде на помощ малка хитрина.

— Закълни се, че ще отнесеш този диамант на нея, не на него — каза Иън.

Птицата наведе глава.

— Може да се наложи да дадеш на приятеля си Хоузи малко време. Той…

— Орфиндел? — прекъсна го Тори. — Хоузи? Истинският ли? Сигурен ли си, че е жив?

Птицата тръсна пера.

Маги наведе глава на една страна.

— Говорим за нашия приятел Хоузи, не за Харбард или някой друг превръщенец.