Джоэл Розенберг - Сребърният камък

— Да — кимна Иън. — Така е.

— Ще ми се разсърдиш ли, ако ти дам съвет? Старите глави са мъдри глави, понякога. Нали няма да ми се обидиш?

Той поклати глава.

— Неее.

— Тогава върни се в Хардуд. Почивай, докато се умориш да почиваш — каза тя. — Отдели време само за себе си. Научи още от Ториан дел Ториан, той има на какво да те научи. Остави Карин Торсен да ти се извини, и то в присъствието на съпруга си. За нея ще бъде добре, а за теб — още по-добре. Наистина ще ти се отрази добре да чуеш извинението й. Сигурно никога няма да чуеш извинението, което ти дължи баща ти, но…

— Това го преодолях преди години.

Тя кимна.

— Знам. — Ръката й отново погали гърба му веднъж, два пъти. — Така че връщай се в Хардуд.

— Май така ще направя. — Защо ли мисълта, че ще се върне в Хардуд, го накара да се почувства така, сякаш товарът на света се бе махнал от плещите му? — Да, наистина, така ще направя.

— Добре. — Тя кимна. — А след това, когато си готов, работата чака. Стига все още да имаш желание да я свършиш. Докато си в Хардуд, направи нещо за мен, докато живееш в къщата на Арни.

— Да?

— Прибери всички картини, всички дреболии, всички спомени, останали от нея, и ги сложи някъде. Направи го нежно и внимателно — винаги се отнасяй към тях с уважение — но ги прибери. Боядисай стените, монтирай нови лъскави мивки, поръчай нова кухня. Направи мястото твое, вместо негово. Така ще бъде най-добре. Както за теб, така и за него.

— Не мога. — Той поклати глава. — Не мога да го направя без разрешението на Арни. — Не можеше да го направи и зад гърба на Арни. Да, промените наистина щяха да се отразят добре на приятеля му, но това щеше да погази паметта на Ефи, а Иън не искаше да постъпва така, не и без да е попитал Арни.

— Е — каза тя, — тогава остани с нас няколко дни и аз ще ти издействам това разрешение. — Тя се усмихна. — Много ме бива.

— Забелязах — отвърна Иън.

— Можеш и ти да помогнеш, ако искаш.

— Така ли?

— Можеш да използваш това. — Тя почука с нокът по пръстена на Харбард, все още на палеца му, където пасваше отлично. — Вярвай, концентрирай се и докато го носиш, ще установиш, че си по-убедителен, отколкото би трябвало. — Тя сведе глава на една страна. — Не е нужно да лъжеш. Честно ми кажи не си ли мислиш, че на Арни тук с мен ще му е по-добре в свят, пълен с възможности, отколкото да се завира в онзи мухлясал музей, посветен на бившата му жена, докато чака времето да умре?

Той погали тежкия пръстен на палеца си. Свали го, постави го на всеки един от пръстите си, а той, без видимо да се променя, му стана навсякъде. Значи пулсираше само когато се опитваше да убеди някого.

Не.

Иън свали пръстена на Харбард от палеца си и го пъхна в джоба си. Сигурно отново ще му се наложи да го използва, но не тук, не сега. Ще му бъде приятно да го задържи, но Иън познаваше някого, който си бе продал душата за един пръстен.

Младежът поклати глава. За пръв път, откакто се помнеше, изпита съжаление към баща си, не само обичайната омраза.

Фрея чакаше отговора му.

— Да — каза той. — Мисля, че на Арни наистина ще му бъде добре тук, поне засега. И ще ми бъде приятно да му го кажа — каза той бавно и внимателно, с пълното съзнание, че може да я обиди, но това не го интересуваше. — Но ще го сторя със собствения си глас, ще изпитам собствената си убедителност. Нищо повече.

— Аха — усмихна се тя. — Знаех си, че така ще кажеш, Иън. Казах, че можеш да използваш пръстена, не че трябва. — Тя се наведе и го целуна по бузата. — Върни се вътре, когато си готов.

— Добре.

Тя му обърна гръб.

— Фрея?

Спря и отново го погледна.

— Да?

— Благодаря ти.

Тя кимна.

— Пак заповядай, мой Сребърни камъко.

Когато тя се прибра, Иън отново остана сам.

Извади пръстена, който граф Пел Пелсон му бе подарил, и го нахлузи на безименния си пръст.

Ставаше му, не идеално както пръстена на Харбард, но и той не притежаваше магически свойства.

Иън отново огледа как двете ръце, поддържащи камъка, се бяха свили около зеления камък. Може би, за да напомнят, че съдбата на света е в ръцете на мнозина, а същевременно всеки я държи в своята ръка. Това бе нещо, което си струваше да се запомни, и може би бе добре да носи този пръстен на лявата си ръка, ръката, по-близо до сърцето.

Само още малко време, каза той.

Още малко време ще отдели за себе си с Фрея и Арни. След това Иън щеше да поеме през Скритите проходи, но преди това по пътя смяташе да спре на хълма на Боин. Все още пазеше ябълковата семка в кесията, а Боин сигурно щеше да се зарадва на едно-две ябълкови дървета. Щеше да я попита.