Джоэл Розенберг - Сребърният камък

Осем човека се скупчиха около масата, предвидена за четирима, и така вечерята стана прекалено интимна за вкуса на Иън. Младежът бе притиснат между Тори и Ивар дел Хивал.

Но затова пък яхнията бе гъста, с много месо, ябълковото вино — студено и сладко, а ябълковата баница, която Фрея извади с голи ръце от пещта — само нещо значително по-горещо би могло да изгори плътта на аезирец — още по-сладка и великолепна, отколкото той си спомняше. Беше глупаво едно парче десерт да оказва подобно влияние, но всяка хапка заличаваше умората от пътя, наслоила се в ставите и мускулите.

Около него течеше разговор, но той седеше и слушаше с половин ухо. Арни, Ториан Торсен, Маги и Хоузи бяха решили да се отправят към дома. Фрея им бе начертала карта на един от Скритите проходи, които отвеждаха в Новия свят, след като Маги отхвърли първия, който бе предложен, защото щеше да ги изведе някъде в Европа. Да, паспортите им наистина бяха в раниците, но на тях нямаше входни печати, а най-доброто бе да не привличат ничие внимание. А пък Хоузи изобщо нямаше паспорт.

Вторият Скрит проход излизаше някъде в Уисконсин, май така беше, и щеше да им се наложи да повървят до най-близкия град, за да хванат там автобус или самолет, или пък да си наемат кола, за да се приберат.

Тори и Ивар дел Хивал бяха решили да отидат до Владенията — може би все пак идеята на Один да ги насочи към Ториан дел Орвалд не бе чак толкова лоша, а и на Тори му се искаше да види дядо си отново и да се запознае с баба си. Те предполагаха, че Иън ще тръгне с тях и той сигурно щеше да тръгне, но…

Защо се чувстваше така потиснат?

Нещо тук не се връзваше.

— Извинете ме. — Той се оттласна от масата, стана и излезе в нощта. С крайчеца на окото си забеляза, че Тори също се надига, но спря, когато Маги го хвана за ръката.

— Остави го сам — каза тя.

Нощта бе тъмна като в рог, едва-едва осветена от трепкащите горе високо звезди. Облегна се на една от подпорите на къщата и въздъхна.

Марта му бе показала някои от съзвездията, а Иън се престори, че открива нови. Имаше един доста поочукан правоъгълник с три ярки звезди, застанали перпендикулярно, който тя нарече Чука на Тор, а също и едно доста широко Z, близо до хоризонта, на което забрави името.

Зачуди се дали и тя гледа тези звезди сега и дали той й липсва.

Бавно и постепенно очите му свикнаха с тъмнината и далечният мрак доби очертания и форми, смътната мъглявина на самия край на поляната се оказаха дървета, а по-светло сивото бе пътят към къщата.

Той направи няколко крачки към единия край на къщата и се загледа надолу по склона към мястото, където река Гилфи ромолеше под звездите и полъскваше като гърчеща се метална змия. Беше красива по един студен и жесток начин.

Зад него вратата проскърца и Арни Селмо излезе.

— Ще си лягам. Имаш ли нужда от нещо?

Иън се разсмя.

— Арни, престани да се преструваш, че си ми паж. Приключихме вече с тая работа.

Арни също се разсмя.

— Да си кажа правичката, по-скоро мислех като твой наемодател — каза той с полусериозен глас. — Та като го казах, се сетих, че ми дължиш наем.

Иън кимна.

— Дадено. Ще ти напиша чек, щом се върнем.

— Добре. И не забравяй, че знам къде живееш, нали!

— Точно така.

— Ще се видим на сутринта. Утре ни предстои дълъг ден, затова си лягам рано.

Вратата се отвори и затвори отново. Иън се облегна на подпорната греда.

Вратата отново се отвори и той позна тежките стъпки на Тори.

— Е — каза Тори, докато лениво подхвърляше двете ябълки. — Маги каза да те оставя на спокойствие, но аз реших, че ти, ако искаш, сам ще ми го кажеш. Искаш ли да се прибера?

Иън поклати глава.

— Май не искам.

— Искаш ли да поговорим? — попита Тори.

— Нее — поклати глава Иън. — Май сам трябва да разбера какво ме тормози, преди да започна да говоря за него.

— Господ да ти е на помощ, ако разкриеш някоя слабост, без да си помислил за нея предварително, така ли? — засмя се Тори. — Е, ти си знаеш най-добре. Ако решиш да поговорим, нали знаеш…

— Да.

— Аз не съм от тези чувствителните представители на новия век, но поне съм ти приятел — продължи Тори.

— Забелязах. На Масата. — Иън поклати глава. Тори бе готов да се изправи и да приеме Болката вместо Иън. И това не бе просто някакъв импулс, защото Тори не бе импулсивен. Мислил бе по този въпрос и го бе решил предварително. — Благодаря — каза той.

— Длъжник съм ти.

— И още как.

— Не отстъпваш значи — засмя се Тори. — Виж — каза той и сниши гласа си. — Двамата с Ивар си поговорихме. Ако решиш да дойдеш с нас във Владенията, няма проблем. Ако решиш да не идваш, пак добре. — Той стисна рамото на Иън.