Джоэл Розенберг - Сребърният камък

— Кога тръгвате? — попита Иън.

— Щом просветлее — отвърна Тори. — Маги се съгласи да се прибере с татко, искам да се измъкна, преди да й е хрумнало нещо друго. Но и в единия, и в другия случай ми кажи.

— Разбира се.

Тори подхвърли една от ябълките и я улови, а след това я захапа.

— Отивам да ги дам на Среброчел — каза той с пълна уста, — така им казах вътре. — Той тръгна в тъмното. Скърцането на чакъла под краката му заглъхваше с всяка крачка.

— Иън. — Не бе чул стъпките на Фрея, нито пък бе забелязал светлината, когато вратата се бе отворила, но ето че тя бе до него, стиснала Убиеца на гиганти в ръка. — Може ли?

— Може ли какво?

Очевидно бе приела въпроса му за разрешение да закопчае меча на талията му.

— Светът е опасно място, Иън — каза тя. — Трябва да си готов да се сблъскаш с него. — Тя потупа ефеса на меча. — Мечът си го бива. А ти умееш да избираш добре спътниците си по-добре, отколкото сам предполагаш.

— За Арни ли говориш?

— Разбира се. — Тя кимна. — Отчасти. Освен всички други. Какво намери в него?

Иън сви рамене.

— Беше там и поиска да дойде. — Той разпери ръце. — Нямам представа.

Смехът й прозвуча като тиха музика в мрака.

— Нямал никаква идея. Не ми се вярва, нищо че си толкова млад.

— А как е възможно той да…

— Да държи Мьолнир, без да се нарани ли? — Тя поклати глава. — Нямам представа. Знам само, че създателят на Гунгнир го е омагьосал, но докато е правел Мьолнир, е бил прекъснат и не зная какви думи е изрекъл. Можеш да го попиташ сам, но се съмнявам, че ще си спомни. Загубил е… не, лишил се е от толкова много неща, които е знаел, от самия себе си.

Иън съвсем не се учуди, когато разбра, че Хоузи е създал Гунгнир и Мьолнир.

— Чувал съм, че така става, когато остарееш.

— Ммм… така е. А някои неща са ти отнети — продължи тя — от тези, на които си вярвал. — Гласът й бе станал по-студен. — Не съм… не съм свикнала да живея сама, а ти прокуди съпруга ми.

От всеки друг Иън би приел тези думи, изречени с този тон за заплаха, но не се почувства застрашен от Фрея.

— Искаш да оправя нещо ли?

— Не — отвърна тя. — Не съм много ядосана. Двамата с Харбард виждаме някои неща — някои важни неща — по различни начини и имахме нужда от ваканция един от друг. Може би само няколко години, може би няколко века. Само че в този момент не искам да живея сама. Ще помоля Арнолд да остане тук, с мен, поне за известно време. Отначало ще се противопостави на идеята, но след това ще се съгласи, стига да ми остане достатъчно време, за да го убедя.

— Богинята на плодородието трябва да знае достатъчно за мъжете, нали?

— Разбира се, че зная — засмя се тя. — Въпреки че само най-важните неща.

Отначало Иън се изненада, но след това се замисли. Това съвсем не бе лоша идея. Фрея нямаше възраст, когато човек погледнеше тялото й, но бе невероятно стара. А Арни, Арни бе така изхабен в някои отношения.

— Храни го с ябълкова баница всеки ден и стопи част от годините му, нали?

— Добре. — Тя го докосна леко по рамото. — Знаех си, че ще разбереш. Благодаря ти.

— Но…

— Но недей да мислиш — каза тя и ръката й посочи тялото й, — че Арни е готов да се загледа по някоя млада жена. Само си помисли как ще го изплаша. — Тя задържа погледа му също както прави змия с някоя птица. — А и аз не съм млада жена, Иън. По-стара съм, отколкото би могъл да си представиш, и нямам нищо против да изглеждам на годините си.

Тя извърна поглед. Ето я, беше се превърнала в превита старица, кожата й — сбръчкана от възрастта, бялата й коса — увиснала, туниката — свободна на измършавялото тяло. — Но поне съм достатъчно мъдра — каза тя, а гласът й бе немощен и леко писклив — и нямам намерение да се правя на Ефи Селмо.

Сигурно Иън бе примигнал отново, защото тя бе пред него в образа, в който я видя за пръв път, такава, каквато винаги щеше да остане в спомените му: млада, прекрасна, вечна.

— Ами Харбард. Той няма ли…

— Не, няма. — Гласът й бе звънлив като водата на планински поток. — Арни е на сигурно място. Харбард не би се осмелил да се изправи срещу Гунгнир в моите ръце също както и ако беше в твоите. А Арни има Мьолнир; не е за подценяване. — Усмивката й бе топла и уверена. — Имало е случаи Харбард да кривне от правия път, както и аз — призна тя. — Човек свиква с тези неща.

— Ами диаманта? А рубина?

Тя поклати глава.

— Не ти трябва да знаеш къде са — каза тя, а гласът й бе леденостуден и далечен. — Просто помни, че се заклех да ги пазя, докато настъпи времето, и че макар и да съм по-стара от планините около нас, никога не съм пристъпвала дадената дума. — Тя въздъхна. — Стига сме приказвали за мен. Ами ти? Изглеждаш ми изморен, нямаш настроение.