Джоэл Розенберг - Сребърният камък

— А? — Иън не разбираше. — Как така излишен? Кой е излишен?

Арни го гледаше право в очите.

— Аз — отвърна тихо той. — Аз съм излишен от… по дяволите, момче, мога да ти кажа откога е така, но ти никога… — Той замълча, след това отново заговори, гласът му бе приглушен и дрезгав. — Само че ти не я познаваше и това няма да значи нищо за теб — говореше той. — Много по-як съм, отколкото изглеждам, а и не съм й обещавал да… — За момент затвори очи. — Не съм й обещавал да не правя подобно нещо, а съм излишен също като използвана салфетка. — Той погледна Торсен. — Аз съм горе-долу размерите на вашето момче, малко по-тесен в раменете. Ще ми дадете ли нещо, което да ми стане.

Лентата за фехтовка се наклони на скритите си панти и се отвори към черната дупка.

Това не бе черна дупка. Светлината на фенерчето не се отразяваше.

Иън закачи лентата-врата за подпорната греда, след това провери възлите на импровизираната люлка, с която щяха да спуснат носилката на Хоузи. Иън си спомни какво бе направил Хоузи миналия път; този проход бе еднопосочен.

Дали Хоузи го беше открил, или сам го бе създал? Тогава Иън не се бе сетил да попита, а и до този момент не бе имало случай. Щеше да попита по-късно.

Извади парче дърво от едно сандъче и пъхна края му в тъмното.

То се плъзна тихо надолу, а когато го извади, долната част я нямаше. Иън вдигна края. Беше отрязан равномерно, на една страна, ръбчетата — гладки, сякаш обработени с пила.

Очите на наблюдателите се разшириха, когато ги огледа.

— Не се колебайте, и двамата. И, за бога, дори няма да трепвате, когато спускате Хоузи. — Опита се да си представи нещата. — Дупката е само в една посока, ако го люшкате, докато го спускате, ще бъде разрязан. Не се мъчете да го пускате постепенно и плавно. Просто го закрепете над отвора и пускайте, аз ще го хвана.

Устата на Иън пресъхна, той усети вкус на сол и желязо, но си наложи да се усмихне спокойно. Това бе нещо, научено от Огнения Херцог: еднакво лесно е да извършиш това, което се налага, със стил и смелост, или да го направиш разтреперан и обезверен.

Изтегли бавно Убиеца на гиганти, вдигна го в знак на бърз поздрав, след това го прибра отново в ножницата с шумно щракване и скочи в мрака.

Тори и Маги пиеха последното си питие във фоайето на Алгонкуин, когато се оказа, че има проблем с кредитната карта Американ Експрес.

Бе необичайно да се чувстват толкова спокойно и удобно. На Тори никога не му бе минавало през ум, че ще се почувства у дома в — той потръпна — Ню Йорк. Уф!

Но беше така. Колко бе хубаво да можеш да прочетеш заглавията на вестниците или надписа на пастата за зъби; бе истинско удоволствие да си викнеш такси и да оставиш иранеца шофьор да се чуди какво си му казал. Беше просто неповторимо усещане да успееш безпроблемно да включиш самобръсначката в контакта, да разбереш на мига какво продават уличните търговци, да приемеш полицая на улицата за приятел, а не за враждебно настроен пазител на реда.

Персоналът на Алгонкуин, съставен изключително от професионалисти, му хареса след намръщените дръпнати служители в Париж — поведение, което стана още по-ясно изразено, дори примесено с презрение, когато Тори се опита да използва френския, научен в гимназията — но сигурно всеки американски хотел щеше да му хареса.

Беше чудесно да се върнеш у дома, нищо че домът, далече от родния дом, наречен Ню Йорк, беше мърляв, гъмжащ от хора, шумен, пълен с престъпност.

Два дена тук, кратък престой в Сейнт Луис — Тори не гореше от желание да се запознава с родителите й, но Маги настояваше, а се бе оказало, че е много по-добре да се шегува с приятелката си, отколкото да се карат — и отново вкъщи за две седмици, преди началото на учебната година.

Това вече бе друг проблем. Училище в Тир На Ног? В края на краищата, май отговорът бе именно Тир На Ног. Баща му и чичо Хоузи цял живот го бяха подготвяли за този момент, въпреки че не го признаваха дори пред себе си, въпреки че татко му, каквото и да ставаше, не би го пратил доброволно да търси скъпоценните камъни на Брисингамен.

А нима имаше по-неотложна работа от това да се уверят, че безценните камъни са в сигурни ръце? Не, просто не бе възможно.

— Май нямаш търпение да се върнеш — отбеляза Маги.

— Така е. — Той кимна. Момчето от малък град си остава провинциалист, реши той. Непрекъснато си мислиш, че хората, с които се сблъскваш, са ти познати, че тези, които виждаш за пръв път, замислят нещо, че светът е пълен с мошеници и неприятели. А Ню Йорк гъмжеше от непознати. — Нищо, че там е скромно и непретенциозно.