Джоэл Розенберг - Сребърният камък

Тя се изкиска.

— Да, бе, как ли пък не. Скромно и непретенциозно. — Тя бе виждала дома на семейство Торсен. Не бе някое лъскаво местенце, но се оказа невероятно удобно. Удивително какво можеше да се постигне с много работа и пари, когато си решил, че не е нужно да вдигаш палат.

Той се усмихна.

— Добре де. Но там всичко ми е познато.

— Ах ти, селянче, ако от време на време излизаше от прашния утъпкан път и отваряше по някоя и друга книга, може би щеше да научиш нещичко за другите места, за да се чувстваш приятно, когато ги посетиш. Като например тук.

— Това тук е фоайето на хотел. Хубаво е, но… — Беше светло и просторно, а лекото течение от ресторанта довяваше аромат на телешко и чесън, но въпреки това си оставаше фоайето на един хотел.

— Това не е просто хотел. Тук всеки ден се провеждат срещи на кръглата маса на Алгонкуин — каза Маги, поне за десети път и се отпусна на стола си, за да го погледне над чашата Върджин Мери. Беше предложила глътка на Тори, за да опита, но той отказа; на Маги Кристенсен може и да не й беше горещо, но той гореше. Откъде това момиче се бе сдобило с този вкус към черния пипер, за него си оставаше загадка; поне да беше от Ню Орлийнз или от онези части на страната, които негов приятел наричаше границата „Мескин“ .

— Това вече си ми го казвала — сви рамене Тори. — За мен не означава кой знае какво.

— Робърт Бенчли, Джеймс Търбър…

— Аниматорът ли? — попита той, с единственото намерение да я подразни. Понякога обичаше да се прави на пълен невежа.

— … Дороти Паркър значи не е кой знае какво, така ли? — попита тя. Той не можа да прецени дали възмущението й бе искрено или престорено. — Тори никога не успяваше да разбере напълно Маги и едва ли някога щеше да успее.

— Дороти Паркър ли?

Тя нацупи устни.

— Не си ли чувал:

Той надигна бутилката „Сам Адамс“, без да обръща никакво внимание на чашата, поставена до него.

— Цинизмът ти отива. — По дяволите, на нея всичко й отиваше. Дори и сега, въпреки че бе облечена точно като за път с огромна небесносиня риза от сурова коприна върху памучна тениска и клин, косата й, вече пораснала до раменете, бе вързана на кок, свит под черната барета, която си купи от улицата в Париж.

Няколко дни по-късно Тори взе новата барета от нощното шкафче и забеляза, че на етикета пише „Произведено във Филипини“ . Много точно казано, пишеше , защото с няколко разреза на острия комбиниран нож на специалните части Тори ликвидира проблема.

По-добре да запази илюзията, отколкото Маги да се разочарова заради нещо толкова елементарно; за Тори добротата стоеше над истината.

Той повика сервитьора и му подаде кредитната карта Американ Експрес. Разчиташе на пари в брой и на пътнически чекове, които бе купил, преди да отпътуват от страната — един от навиците на семейство Торсен бе по възможност да не оставят писмени следи и доказателства за престоя си — но ако двамата с Маги носеха прекалено много в брой, можеха да привлекат излишно внимание при влизане в някоя страна, затова използваше кредитната си карта на места и в хотели, където така или иначе имаха писмени сведения за тях. Бе възпитан, че семейните пари са личен въпрос и едва наскоро му обясниха защо е така. Последното, което можеха да си позволят майка му и баща му, бе някой завистлив клюкар, като например данъчните или финансова полиция да се заемат да проучват произхода на богатството на семейство Торсен. Въпреки че с течение на годините мама много внимателно бе изпрала всички капитали и ги бе умножила и инвестирала особено внимателно, най-доброто бе да живеят тихо и скромно без много шум.

Особено сега, след като Тори и Иън й бяха оставили почти един милион долара в златни монети от Градището Фалиас в Средните владения, пренесени в раниците. Щяха да са й необходими години, за да превърне това богатство в пари в брой и инвестиции, при това ако никой не й пречеше.

Въпреки това, каза си с усмивка Тори, не всеки младеж на двайсет можеше да си позволи да раздели своя дял от този милион с приятелката си, без да се замисля и притеснява.

Това бе възможно, благодарение на парите на мама и татко, и въпреки че мама не остана никак доволна, татко пет пари не даваше. Той все още не бе преодолял възпитанието си и приемаше финансовите въпроси за нещо, с което един мъж не би си цапал ръцете.