Джоэл Розенберг - Сребърният камък

Когато затвори, Маги бе до него.

— Какво става? — попита тя.

— Иън и Хоузи са заминали — каза тихо той.

— Заминали за… — Очите й се разшириха. — Олеле!

— Баща ми иска да се прибера незабавно. — Което означаваше, че той иска или да ги последва незабавно, или пък да изпрати Тори след тях. Всъщност беше ясно какво иска: баща му щеше да защитава дома им много по-успешно от Тори, а Стоманеният род нямаше да хукнат след Тори. Татко бе готов да го защитава от всичко, но това важеше и за мама, а те бяха достатъчно разумни хора.

— Тръгваме двамата — каза замислено Маги. — Ще трябва да измислим нещо за пред родителите ми, но…

— Няма — каза той и поклати глава.

Тя кимна само веднъж.

— Аз бях скритото асо на баща ти, когато се сблъскахме с Чедата, и това бе особено важно. — Лицето й стана строго. — А работата е там, Тори, че наистина има начин да ме спреш, но знам, че няма да го направиш.

Да, в интерес на истината Маги не бе толкова добра с меча като Тори, просто не бе тренирала достатъчно дълго, но тя доста умело въртеше шпагата и според разказите на татко му не се страхуваше да замахва и пробожда, когато се налага. Това наистина бе решило нещата, когато Чедата приклещили мама, татко и Маги в Скритите проходи. Чедата отписали Маги като още една ненужна женска…

— Да не ревнуваш? — попита тя.

— Моля?

— Спомням си, че имаше един Бранден дел Бранден, който се интересуваше от мен. — Тя се усмихна.

Това бе самата истина. Бранден дел Бранден се бе опитал да убие Тори заради Маги. Това бе достатъчно доказателство, че се интересува от нея.

— Да не би да смяташ да ни държиш далече един от друг? — попита тя. Гласът й вече не звучеше небрежно. — Не си спомням да съм казвала, че няма да се срещам с други. Или има нещо, което не съм разбрала?

Тори стисна устни. По дяволите, тя бе решила да го постави в отбранителна позиция, а единственото му желание бе да я предпази от опасностите.

Нямаше никакъв смисъл да спори с Маги. Тя бе същата като майка му: по един или друг начин си постигаше своето. Въздъхна и даде знак на чиновника на рецепцията.

— Ще ни приготвите ли сметката, ако обичате. Трябва да тръгваме за летището.

Маги се усмихна едва-едва.

— Сега е мой ред да събера багажа — каза той и й подаде кредитната си карта Американ Експрес. — Защо не запазиш две места за следващия полет за Гранд Форкс?

Докато вървеше към асансьорите, тя вече бе отворила бележника си и набираше някакъв номер.

Дългият тунел пред Иън се простираше напред и краят му се губеше незнайно къде в мрака. Младежът вървеше, заобиколен от мътна сивкава светлина, от която не се излъчваше топлина. Въздухът бе топъл, без вкус, без всякакъв мирис.

Би трябвало всичко да го боли, би трябвало да е смъртно уморен, би трябвало да изпитва поне нещо — по дяволите, каквото и да е — но всички усещания се бяха изгубили. Сякаш не бе тук, сякаш гледаше някакъв отегчителен филм без говор, който продължаваше досадно дълго.

Наистина би трябвало да изпитва нещо. Тежка вълнена наметка покриваше раменете му, но той я бе отметнал назад, за да остави свободни ръцете, а горната част на гърдите да усеща полъха на въздуха. Поне под дрехите трябваше да е по-загрят, дори потен, или пък там, където кожата му бе открита, да усеща хлад, но навсякъде бе равномерно и приятно топъл. Твърдата почва отдолу би трябвало досега да е предизвикала болка в стъпалата, но нищо не го болеше. Краката му дори не бяха изтръпнали, а щом размърдаше пръсти, усещаше плътната материя на чорапите.

Би трябвало и ръцете, и раменете да са го заболели, стискаше задната част на носилката хиляди, хиляди крачки, толкова отдавна, че им бе загубил броя. Пръстите му не бяха схванати, по дланите нямаше прежулени места и мехури.

Беше минало достатъчно време и би трябвало вече да е гладен и жаден, да изпита желание да спре, за да похапне и да отиде до тоалетна. Само че стомахът му не бе празен, а пикочният му мехур не го притискаше, просто усещанията се бяха загубили напълно.

Иън продължаваше да напредва през безкрайната сивота, без да изпитва нито болка, нито удоволствие, без да го тормози глад, загубил представа за времето. Беше му прекалено трудно да мисли, а да обясни наблюденията си, щеше да се окаже невъзможно. Сякаш всичко тук се случваше на някой друг.

На носилката пред него, Хоузи спеше, без да забелязва придържащите го колани, гърдите му се повдигаха и спускаха равномерно, клепачите му не трепваха, от време на време главата му се люшваше на една страна при някоя по-рязка стъпка, сякаш кимаше на нещо казано. Едрата фигура на Ивар дел Хивал в предната част на носилката даваше възможност на Иън от време на време да зърне гърба на Арни Селмо най-отпред. И двамата мъже вървяха с тихи равномерни крачки, без да се въртят и бавят.