Джоэл Розенберг - Сребърният камък

Отвъд потока, покрай гората, се виеше тесен път, по който можеше да мине само една кола — или карета, каруца, което бе по-вероятно. Две редици конници яздеха бавно по пътя.

Началото на колоната бе завила покрай потока и Иън успя да преброи петнайсет двойки, преди последните да се скрият от погледа му сред прашния облак, който ги следваше неотклонно.

— Не е на добро. — Ивар дел Хивал се оказа до него. Иън не бе проявил особена бдителност и това бе наистина зле.

Ивар дел Хивал изсумтя.

— Най-добре да поизчакаме. Не успях да видя какъв е знакът им, но оръжията бяха вандестийски, а това на никого не вещае нищо добро.

— Това е Вандескард. — Защо ли той се учудваше, че има вандестийски войници в собствената им страна?

Ивар дел Хивал кимна.

— Само че защо точно тук ще патрулира кавалерийска военна част, съставена от ветерани? Долу на юг може; там винаги е имало военни лагери, за да задържат бенизирците. — Той стисна плътните си устни. — Ама тук, на изток? Възможно е да са освободили от наряд някои части от стражевата охрана, но ако е така, къде им е багажът, обозът? — Той поклати глава. — Да поизчакаме малко, след това ще се спуснем надолу. Той посочи пътя с брадичка. — Така хем ще избегнем облаците прах, хем няма да се налага да даваме обяснения на непознати.

Иън се намръщи.

— Имаме ли нещо за криене?

Усмивката на Ивар дел Хивал бе малко по-широка, отколкото на Иън му харесваше.

— В интерес на истината, никак не ми се занимава да обяснявам какво търси един дребен благородник от Пламенния род във Вандескард, при това придружен от трима непознати, определено с твърде необичаен вид. Не ме разбирай погрешно, не искам да те обидя. Ако съм търговец, къде е стоката? Ако искам да поговоря с местния маркграф, къде са ми препоръчителните писма? — Едрият мъж извади плоско шише от раницата и отпи добре премерена глътка, предложи и на Иън с бързо повдигане на едната си вежда, но младежът отказа.

— Така — каза Ивар дел Хивал, — в такъв случай остава да съм шпионин и могат да ме разменят срещу откуп или да ме пуснат, при условие че дам дума да не бягам, но да не забравяме войниците… а те набождат на копие подозрителните странници без много въпроси и чак след това мислят какви извинения да поднесат, ако изобщо се стигне до това.

Иън кимна и понечи да се спусне от рида, обратно долу при Хоузи, без да се изправя на крака, докато не бе сигурен, че облото възвишение не го прикрива напълно.

Хоузи дишаше по-спокойно и с повече лекота, а и вече бе събрал достатъчно сили, за да се обърне на една страна. Беше взел манерката, привързана към раницата, която Иън пусна до него.

— Ще победим ли? — попита той с крива усмивка.

— Засега сме в изгодна позиция. Арни забеляза местна кавалерийска част, а според Ивар дел Хивал присъствието й тук е доста необичайно.

Хоузи се изправи на лакът.

— Кавалерия? — Той кимна. — Прав е. Не е нормално. Конниците обикновено са от средите на дребните благородници, а тук, на границата с Владенията, не ги очаква нито слава, нито богатство. — Лицето му стана сериозно. — Поне така е напоследък.

— Положението може да е доста зле, трудно ми е да преценя. — Ивар дел Хивал стисна устни. — За момент ми се стори, че най-предният от копиеносците носи инкрустирана с емайл бойна ръкавица, ама…

Хоузи смръщи чело.

— Инкрустирана с емайл?

— Просто не е възможно. Би било прекалено претенциозно, а проявите на претенциозна показност във Вандескард са твърде опасни.

Иън нищо не разбра.

— Значи един от тях е носил украсена метална ръкавица… че това какво значение има?

— Това означава, че патрулът е ръководен от Син на Тир. Това е елитна военна част от Вандескард, които определят много от правилата.

— Те ли са единствените, на които им е позволено да носят украсени ръкавици?

— Това не е ръкавица. Това е… протеза, май вие така казвахте. — Хоузи стисна устни. — Можеше да бъде и по-зле, добре че не е била сребърна.

— Разликата е малка. — Ивар дел Хивал се изправи. — Най-добре да тръгваме. Колкото по-бързо се доберем до Брода на Харбард, толкова по-бързо ще успея да съобщя на Негово Топлейшество, че във Вандескард стават странни неща.

Иън изсумтя.

— Май отдаваш прекалено голямо внимание на някаква кавалерийска част, при това на единия му липсва ръка.

Ивар дел Хивал сви рамене.

— Може и да си прав.

Носилката започваше да става все по-тежка, но това съвсем не беше най-лошото. Иън усещаше как го сърби носът, но не можеше да спира непрекъснато, за да се чеше. Енергичното мърдане и всевъзможните физиономии не помогнаха.