Джоэл Розенберг - Сребърният камък

Като дете Иън страдаше от безсъние, но през последния срок в гимназията успя да се справи с този проблем, след като баща му го изгони само с един сак в ръка и принадлежностите за фехтовка. Когато работиш на пълен работен ден и ходиш на всички часове, безсънието се превръща в лукс. Иън не можеше да си позволи какъвто и да е лукс, поне не до скоро.

Отпусна се по гръб, затвори очи и се насили да заспи.

Изправи се рязко, със схванати мускули, и посегна към Убиеца на гиганти. Пръстите му не напипаха ефеса на меча и когато сведе поглед, откри, че го няма.

— Успокой се, Иън Силвърстоун — долетя шепот отнякъде в нощта. — Няма от какво да се страхуваш.

Останалите спяха под звездния покров. Поне лежаха неподвижни. Къде беше Убиецът на гиганти?

— Не е тук. — Далечен кикот. — Няма да ми е приятно да видя какво можеш да ми сториш, дори… тук. Но не се притеснявай, млади човече, когато се събудиш, ще го намериш до себе си.

Въздухът пред него сякаш се сгъсти и доби плътност, изтъкан от трептящите звездни отблясъци на конци бяла и червена светлина. Конците се сплетоха в нишки, които изтъкаха смътно доловима въздушна тъкан, която доби форма и очерта слаба изправена женска фигура. Тялото й бе прикрито от воалена туника от бюста точно до коленете, слабите ръце и рамене бяха голи, фините стъпала със заострени пръсти, едва докосваха земята. Единият й крак бе извит доста странно. Лявата й ръка лежеше на гърдите, дланта бе скрита под мишницата.

— Нека позная — каза той, изненадан от собственото си спокойствие. — Призракът на вече отминалите коледи.

— Не. — Лицето й бе скрито в сенките, но той долови смеха в гласа й. — Де да бях толкова млада отново — каза тя. — Мина толкова много време.

— И от други моменти е минало много време. — Иън не го бе чул кога се е размърдал, но Хоузи стоеше до него. — Как си Боин?

— Доста добре, любов моя. — Фигурата направи нещо между поклон и приклякване. — Стара. Уморена — отвърна сериозно тя. — Но поне не съм съвсем самотна. Скалите, дърветата, тревите са ми добра компания, въпреки че скалите са мълчаливи, а тревите — прекалено бъбриви.

Хоузи се усмихна отново.

— Аз пък винаги съм предпочитал да си приказвам с дърветата. Те са отлични слушатели. — Възрастният мъж притисна длани и ги протегна пред себе си.

Образът й трепна отново, също като далечен мираж на сгорещен път и се превърна в истинска млада жена, лявата страна на лицето й бе ясно осветено, дясната — прикрита от тъмна сянка. Лицето на самодивата, обрамчено от кървавочервени къдрици, бе обсипано с лунички. Туниката й бе изтъкана от облаци, вплетени със светлина, а голите крака с пръсти, заострени като на балерина, почти не докосваха земята.

Бе станала сериозна.

— Донесе ли ми подарък? — попита тя.

Иън очакваше да чуе отговора на Хоузи, когато осъзна, че и Хоузи, и Боин го гледат.

Подарък ли? Ами…

„Провери в маншета на дънките“ — каза далечен безплътен контраалт.

Наведе се, за да послуша гласа, но там откри само пръст, няколко стръка трева и един желъд.

Желъд?

Тъкмо се канеше да го захвърли някъде настрани, когато тя заговори.

— А ще ми го насадиш ли, когато утрото зазори?

Иън кимна.

— Ще го сторя. И ще го полея.

Тя кимна сериозно.

— Това е наистина прекрасен подарък, от него ще стане великолепно дърво. — Махна с ръка и пред мегалитите изникна огромен дъб с напукани клони, разперени нашироко, сякаш възрастна грижовна баба бдеше над внучето си. — Ако някой ден ти или децата ти заспите под него, сянката му ще ви приветства с добре дошли. А сега, кажи ми какво би искал от мен?

Иън не знаеше какво да каже.

— Сън — вметна Хоузи, — и спокойна почивка за всички ни. Това е то.

Тя кимна.

— С това мога да ви даря. Тази вечер. — Поклати глава и въздъхна. — А то не е много.

— Боин — каза Хоузи и пристъпи напред, за да постави ръка почти върху рамото й. — Благодаря ти.

Иън най-сетне разбра. Заваленият говор на Хоузи бе изчезнал, той стоеше изправен без следа от познатото накуцване. Ръката, положена почти върху рамото й, бе дясната му ръка, тази, която не можеше да се движи, тази, която Хоузи не можеше да използва.

— Това е всичко, което… намирам желание да сторя напоследък — обясни тя. — А имаше време…

— Да — прекъсна я Хоузи, — имаше, Боин. — Докосна устните си с два пръста и ги приближи до нея. — Това време и на мен ми липсва.

Тя се обърна към Иън.

— Всичко, което мога да ти предложа, е почивка — каза му тя. — Спокойна почивка.