Джоэл Розенберг - Сребърният камък

Освен това имаше осем крака. Би трябвало да се оплетат, но кой знае как те се движеха в съвършен синхрон и ритъм. Затрополиха към тях и спряха на метър от оградата. Арни вече се бе отдръпнал крачка назад, а след това и още една.

— Света майко божия — каза той.

— Именно. — Иън се обърна към коня. Огромните очи не бяха нежни и предани, както би трябвало да изглеждат. Бяха живи, със студено излъчване, пронизващи.

— Здравей, Слейпнир — поздрави Иън и се постара да изглежда по-спокоен, а гласът му да прозвучи по-уверено, отколкото се чувстваше. — Дойдохме да видим нея — и него също. Но най-вече нея.

Конят изпръхтя и звукът се понесе като гръмотевица.

Арни се извъртя рязко.

На един пън бе кацнал гарван с лъскави черни криле и ги наблюдаваше подозрително.

Иън само се усмихна на гарвана, сякаш виждаше стар приятел.

— Хугин или Мунин? — попита младежът.

— Все едно е — каза Иън. — Яй стор тил динаб Дерес тьенест.

Защо, по дяволите, Иън си предлагаше услугите на един гарван? А…

Мисълта прониза Арни като електрически шок — Иън бе заговорил на език, който имаше мелодичната интонация на норвежки, но такъв език Арни не бе чувал никога преди.

И как така успя да разбере, че името на птицата означава „памет“ ?

Я чакай малко. Птицата не говореше на английски, това бе берсмолски. Арни бе разбрал разговора, без дори да се замисля.

Иън го наблюдаваше навел глава на една страна и вероятно без да съзнава, имитираше гарвана.

— Както виждам, действа — заяви той.

— Дори и да не действаше при теб, действа то при мен — грачеше птицата, този път на английски с британски акцент. — Думите съм чувал аз преди. И ако не за да спомняш. За какво ли друго нужна ни е паметта?

Отзад се разнесе някакъв звук и птицата обърна глава; Арни проследи погледа му и видя Ивар дел Хивал и Хоузи на пътеката, ръката на високия черен мъж, преметната през широките рамене на Ивар, за да може по-младият да го поддържа.

— Виждам те, Орфиндел — каза птицата. — Помня те и по-охранен. Нима най-сетне възрастта дойде и пред твоите двери. Или нещо друго е причината една?

Хоузи кимна.

— И аз те виждам, Мунин. Дойдохме…

— Знам защо сте дошли — избоботи нечий глас.

По засипаната с чакъл пътека зад тях не се бе чул никакъв шум, а дори и да бе имало шум, той бе заглушен от ромона на водата.

Но ето че зад тях бе застанал мъж, подпрян на копие.

Беше невъзможно да се определи възрастта му. Косата и гъстата брада бяха посивели — черни с мрачни сиви кичури, прошарени грубо, не с меката белота на Дядо Коледа — лицето му бе обветрено и сбръчкано като стар пергамент. Затова пък раменете бяха широки, гърбът — гордо изправен, стойката — типична за мъж в разцвета на силите си.

Носеше боти до прасците, навървени с кожа, бричовете — пъхнати в тях, раменете и горната част на тялото — покрити с наметка, качулката й бе спусната над половината лице така, че само едно око се взираше в новодошлите.

Той бе едър мъж, поне един и осемдесет и пет, но кой знае защо изглеждаше по-висок.

— Дошли сте, за да бъде изцерен Орфиндел — каза той. Гласът му наподобяваше далечен тътен. — За втори път, Иън Силвърстоун — обърна се той към Иън, пренебрегвайки другите, сякаш ги нямаше, — идваш тук неканен. Въпреки това те приветствам, но не и с добре дошъл.

— И аз те п-п-поздравявам, Харбард — отвърна Иън. Стисна устни и преглътна с трудност, а сетне заговори тихо, с леко, едва доловимо колебание. — Доколкото си спомням, изпратих нещо ценно насам — продължи той.

Харбард протегна ръка в необичаен жест, с разперени пръсти, леко отпуснати, сякаш сочеше нещо. Пръстите бяха дълги и дебели, ръката — покрита със сиви косми още от пръстите чак до мястото, където ги скриваше ризата. Кръгъл набъбнал белег отгоре на ръката бе почти прикрит от гъстите косми.

— И сега нея я няма — каза Харбард, — поне за известно време няма да е тук, докато го скрие на сигурно място, така каза. — Отпусна ръка отстрани на тялото си. — Качи се на широкия гръб на Среброчел и препусна, без дори да погледне назад.