Джоэл Розенберг - Сребърният камък

Това Арни го разбра, поне смисъла: жената на Харбард го бе напуснала, за да скрие рубина от Брисингамен, за който говореше Иън, и мъжът се чувстваше самотен.

Арни кимна в знак на съпричастност.

Харбард го стрелна с пронизващ поглед.

— А ти кой си? — попита той.

— Казвам се Арнолд Селмо — отговори Арни и изпъна гръб. Може и да се чувстваше подмладен и освежен, за пръв път от половин век насам, но този поглед го накара да се почувства като дете.

— Аха. — Лицето бе все още наполовина прикрито от качулката. — Помня те. На младини бе смел мъж. Е, имаше време, когато… — Той сам се спря, вдигна длан с широко разперени пръсти в знак на извинение. — Ето, това е проблемът, когато остарееш. Оставяш умът ти да се рее към това, което е било, а не към това, което ще бъде.

— Виж — каза Иън. — Хоузи е в беда и…

— Аз също — прекъсна го остро Харбард. — Аз също — повтори той бавно и внимателно. — Ще се опитам да реша неговия проблем, ако вие решите моя.

Усмивката на Иън изглеждаше измъчена, а гласът му прозвуча напрегнато.

— Разбира се. Какво ти трябва, летящата метла на злата вещица от запада ли?

Харбард мълча дълго. След това разтегна уста в широка усмивка, съпроводена от дълбок смях, който не трябваше да звучи страшно, но въпреки това ги стресна.

Отметна качулката на наметката и разкри черната превръзка, покрила лявото око.

— Да влизаме вътре, ще поговорим, докато ядем — каза той. — Чака ни дълъг разговор, Иън Камен Сребърни.

— Да, да, да — грачеше птицата. — Чака ни дълъг разговор за това, което ще сторим ний за вас, за това, което ще сторите вий за нас.

На Арни тези приказки никак не му допаднаха. Но какво пък, по дяволите, толкова много неща има, дето хич не ти допадат, а той вече бе свикнал.

Готварските умения на Харбард не си струваха пътуването, реши Иън. Не и цялото това влачене из Скритите проходи, дори не си струваше да минеш през стаята, за да седнеш на масата. Яхнията бе само еленско месо, вряло, докато се разпадне, подправено с шепа размачкани глави лук, въпреки че малко сол и пипер от раницата на Иън значително подобриха вкуса му.

От друга страна, ябълките в сандъчето до вратата бяха невероятно сладки, с леко тръпчив вкус, който се запазваше в устата. Все едно че пиеш чудесно ябълково вино, освен че имаше един изключителен сметанов привкус. Дали не се усещаше и аромат на боровинки? Ябълките си изглеждаха съвсем обикновени с малко повечко от вкуса на вида Макинтош, отколкото Златна превъзходна. Обелката им бе гладка, но не и твърда, всяка хапка бе хрупкава и свежа.

Странното бе, че се оказаха необичайно засищащи. Мирисът на яхнията му напомни колко много време бе изминало от оскъдната закуска, и той си каза, че ще изяде цялата купичка яхния, а след това поне пет-шест ябълки, но след като приключи с готвеното, едва успя да изяде един плод.

Хоузи полегна зад него, опъна се на леглото до печката, подпрян на импровизирани възглавници от царевични шушулки. Арни и Ивар дел Хивал седяха от двете страни на Харбард, настанил се начело на масата, за да им сипва неочаквано умело и гостоприемно, макар и умислен.

Иън дояде ябълката и понечи да остави остатъка в чинията.

„Запази семките — прошепна Хоузи, гласът му бе толкова тих, че едва ли някой друг успя да го чуе. — Насади ги някъде, макар и след време. Плодовете няма да са със същите качества като тези, за които Индун полагаше грижи, а сега Фрея, но ще пораснат на всяка почва.“

— Оказах ви гостоприемство — каза Харбард на отличен берсмолски с лек акцент от друг език, — осигурих ви вода, храна и топлина, а сега е време да се заемем с някои… задачи. — Последната дума бе на английски сигурно защото същата на берсмолски не бе толкова всеобхватна като значение.

— Задачи — повтори Арни Селмо. — С какви задачи трябва да се заемаме? — Очевидно бе слушал разговора на берсмолски, но въпреки това заговори на английски. Нарочно, или защото не можеше да говори на чуждия език? Иън нямаше представа.

— Аз… — започна Харбард бавно — имам нужда от вестоносец, от пратеник, до един от вандестийците. Той… или пък те… май много им се ще да подпалят война със Средните владения. Одеве казахте, че сте видели Тирсон с патрулна част.

Ивар дел Хивал кимна.

— Това е напълно разумно обяснение за вандестийския патрул, дето го видяхме. — Той отхапа ново парче ябълка. — Маркграфът на Вътрешните части, така ли?

— Той… струва ми се, е замесен. А тази война трябва да бъде спряна — продължи Харбард, — преди още да е започнала.