Джоэл Розенберг - Сребърният камък

— Точно така, трябва да се отнасяш нежно с него. То е силно и мъдро, но Гунгнир никога не е позволявал към него да се отнасят с неуважение. — Харбард кимна. — Когато приключиш, подхвърли ми го с все сили.

Иън не се сдържа и се засмя.

— Ти да не си копиехващач?

Харбард не се усмихна.

— За мен винаги е било благословия, не проклетия.

— Така — каза Иън, — значи ти от мен искаш да отнеса съобщението ти на вандестийците, а в замяна ще излекуваш Хоузи.

Харбард кимна.

— А какво ще стане, ако те ми откажат и ме пратят да вървя по дяволите?

— Съмнявам се, че ще посмеят да не повярват. — Харбард поклати глава. — Ако решиш, винаги можеш да ги заплашиш с проклятието ми.

Иън изсумтя.

— Проклятието ми има… известна тежест. — Харбард се пресегна за ябълка от сандъчето и я постави на масата пред себе си. Затвори единственото си око, протегна ръце и зашептя нещо на груб гърлен език, от който Иън нищо не разбра…

Ябълката се съсухри и сви, пукна се в средата, покафеня и изгни пред очите им, а от нея остана само купчинка пепел и петно от изгоряло върху масата, придружено от противна смрад.

— Върви — каза Харбард. Взе тежкия пръстен от масата и го постави на дланта на Иън.

Косматите пръсти на мъжа бяха поне два пъти по-дебели от тези на Иън, но пръстенът, който одеве му ставаше единствено на палеца, сега обви пръста му точно, без да е стегнат, а щом младежът го върна отново на палеца си, той му стана и там, също толкова точно. Не изглеждаше различен, но…

— И отнеси посланието ми — нареди Харбард.

— Добре — съгласи се Иън. — Искам Хоузи да остане тук и да се чувства добре, когато се върна.

— Ако се върнеш, млади Силвърстоун, ще бъде, както искаш. — В окото на Харбард трептеше пламък. — Ако се върнеш.

Маркграфът на източните Вътрешни земи седеше неподвижен, докато прислужниците приключваха със следобедната му баня и го обличаха. В интерес на истината, той би предпочел да свърши сам тази работа — имаше нещо унизително за мъжа да се оставя да бъде къпан, обличан и гласен от жени, макар и същите тези жени да бяха млади и привлекателни.

Само че тук не ставаше въпрос за избор и от години бе все така. Откакто спечели ръката, вече не можеше нито да се къпе, нито да се облича сам, както Юе можеше да оре нива. Да се подчини на неизбежното, бе абсолютно невъзможно за Ерик Тирсон, но поне вече бе свикнал да симулира нужното покорство.

Правил го бе през по-голямата част от живота си. Прекалено дълго. Бе прекарал цялата сутрин в лов. За него това не беше спорт — Ерик Тирсон бе роден селянин и едно време, както и сега, селяните бяха прекалено заети с важни неща като изкарването на прехраната с непосилен труд и не намираха пролуки за забавления.

Отегчението може и да бе често явление в съдбите на селяните, обикновено неизбежно, но безделието — никога.

Но това бе и въпрос на етикет. Претенциите му към макграфската титла на Вътрешните земи бяха толкова основателни, колкото и на всеки от благородническо потекло: все пак беше встъпил в брак с маркграфинята, а на тържествената церемония бяха присъствали като свидетели и защитници братството на Синовете на Тир — цели дванайсет с името Тирсон бяха вдигнали металните си пестници с вик на одобрение, когато показаха кървавите брачни чаршафи на изпълнената с нетърпеливо очакване тълпа, струпала се в двора под спалнята им — и бе станал баща на маркграфиня след първите пет опита, от които се родиха синове.

Само че всички знаеха, че е роден в селско семейство, и въпреки че никога не придоби напълно маниерите и манталитета на благородниците по произход, бе от първостепенна важност да отдава дължимото на общоприетите норми, поне като полага всички усилия да се преструва, че приема правилата на родените във висшето общество.

Според тези норми и правила, от благородниците се очакваше да творят поезия, затова той прекарваше часове наред край прозореца на огромната стая, стиснал перото, в опит да напише римувани стихове, въпреки че най-доброто му постижение бяха недодялани бездарни драсканици, които не смееше да прочете пред никого. Нормите и правилата изискваха да има определени вкусове към храната и виното, затова често работеше с главния готвач, за да създадат негов собствен стил на готвене, въпреки че никак не се интересуваше какво яде, стига да имаше достатъчно, за да си напълни корема поне веднъж на ден.

Някога като момче представата му за лов се изчерпваше със залагането на строго забранените капани за сърни, дивечът на благородниците, но с промяната на положението му приличието изискваше да ходи на лов, яхнал коня, при това да го прави с много ентусиазъм, затова ходеше на лов и се преструваше на изключително въодушевен.