Джоэл Розенберг - Сребърният камък

Удоволствията бяха част от живота на благородниците, а тъкмо с тях той свикна с неподозирана лекота.

Агловейн кимна, поклони се и тръгна.

Маркграфът се обърна към Бурс.

— Можеш да прекараш останалата част от следобеда в тренировки — каза той. — Аз отивам да пиша поезия.

Обърна се и се отдалечи с бавно достойнство.

Правилата и традициите трябваше да се спазват. Нямаше да е прилично да потрие доволно ръце — метал в метал — и да изкрещи от радост и задоволство.

От Ню Йорк до Чикаго, после с бърза крачка, почти на бегом през тунелите на О’Хеър, за да не изпуснат следващия полет с Обединени линии за Минеаполис — Маги и Рик Фос от Ладера Тревъл бяха преценили, че най-бързият начин ще бъде да се качат на полет на Обединените със 727, да се прехвърлят на О’Хеър и след това да изчакат следващия директен полет на северозапад — наложи им се да тичат чак до другия край на летището (Защо ли винаги ставаше така, че изходът, който ти трябва, е толкова далече?), а в Минеаполис се прехвърлиха за Гранд Форкс.

Джеф Бйерке ги чакаше отпред, патрулната му кола бе с включен светлинен сигнал, паркирана на място, забранено за спиране, а вратите бяха оставени отворени.

— Да не би да сме арестувани, Джеф? — попита Маги и го остави да им поеме багажа и да го постави на задната седалка.

Тънка усмивка плъзна по широкото лице на Джеф.

— Не — каза той. — Само че в града е спокойно…

— Както обикновено — Маги почти се изкиска. На Тори му се прииска да я погледне многозначително, за да я накара да замълчи, обаче многозначителните погледи не бяха в състояние да й затворят устата.

— … та си казах, какво толкова, още повече че баща ти спомена, че някой трябва да ви посрещне — довърши мисълта си Джеф. Посочи на Маги предната седалка и затвори вратата, след като тя се настани.

Тори се усмихна. Тя бе в предпочитаните дрехи за пътуване — обемен памучен пуловер върху ластично боди и клин, а щом Джеф предпочиташе да гледа краката на Маги, вместо краката на Тори по пътя към къщи, това не бе никакъв проблем.

— Ще пуснеш ли сирената? — попита Тори, остави и своите сакове на задната седалка, след което се качи. Приведе се напред и се подпря на облегалките.

Градските патрулни коли имаха метална решетка зад предните седалки сигурно, за да не позволяват на закопчаните с белезници да прескочат отпред и да сритат шофьора, да го оставят в безсъзнание и да му вземат ключовете за белезниците, за да се освободят и избягат.

Градските ченгета май не ги мъчеха кой знае какви проблеми, помисли си Тори.

Но пък, от друга страна, да превърнеш задната част на патрулката в напълно неизползваема за друго, освен за превоз на затворници, не им пречеше; защото градските ченгета не използваха патрулните коли за семейни автомобили в свободното си време.

— Не, никаква сирена — каза Джеф след няколко минути. — Освен ако не прецените, че има нужда.

— Знам ли — отвърна Тори. — Все още не съм наясно какво става.

— Баща ти не ти ли каза по телефона?

Тори поклати глава.

— Неее. Той татко… не обича да говори по телефона.

— Добре тогава, да използваме моите симпатични полицейски играчки. Ти се облегни назад и си сложи колана — нареди Джеф. Посегна и за момент се чу уиу-уиу-уиу на сирената, след което движението по магически начин се стопи вдясно и освободи пътя. — Ето, така се прави.

Част от неофициалния, но реално действащ градски съвет на Хардуд бе в средата на заседание, провеждано този път в кухнята на Торсен, когато Тори слезе по стълбите и прокара пръсти през влажната си коса.

— Освежи ли се, Тори? — попита Док Шърв с уста пълна с лефсе.

Стомахът на Тори запротестира, щом го видя. Любимата за норвежците питка бе замесена от картофено пюре с масло, захар и канела.

Ах, тези дребни домашни удоволствия…

— И още как — отвърна Тори и се протегна. След безкрайно дългите часове, прекарани в прекалено тесни седалки, Тори усещаше болка в гърба и краката, а най-добрият лек бе или душ, или малка тренировка, или да се наспи хубаво, но той избра душа.

— Добре дошъл, Ториан — избумтя гласът на преподобния Опегорд, без да звучи натрапчиво или неприятно. Както обикновено, той се бе настанил на стол в ъгъла, където чисто бялата му брада и широк пуловер му придаваха вид на Дядо Коледа, стиснал лула, а димът се носеше право в отдушника и отлиташе. Не си позволяваше да пуши лула на закрито никъде другаде, освен тук и в кабинета си в църквата, където винаги бе толкова задимено, че бордът на настоятелите единодушно гласуваха да му се направи нов кабинет в приземието, за да не се налага да провеждат съветите в кухнята на църквата.