Джоэл Розенберг - Сребърният камък

На Иън му се стори, че различава якото въже, прокарано над реката до отсрещния бряг, но сигурно само така му се бе сторило.

— Защо се усмихваш така? — попита Ивар дел Хивал. Потри едрите си длани, сякаш искаше да ги почисти.

— Аз… ами много харесвам жената на човека от ферибота — отвърна Иън.

— Ясно — отвърна Ивар дел Хивал и издаде нещо средно между сумтене и ръмжене. — Колко е хубаво да си млад и най-голямата ти грижа да е един бърз танц в леглото с жената на човека от ферибота.

— Не става дума за това.

Всъщност името й не беше Фрида, а Фрея. Нейната дарба му бе вдъхнала смелост да се изправи срещу Огнения Херцог, нейната благословия бе разкрила на Иън как да победи узурпатора. На Фрея той повери рубина от Брисингамен.

Само че не можеше да разкаже всичко това. Човек не си разголва душата току-така пред хората.

— Прави невероятна яхния — каза най-сетне Иън — и страхотна баница.

Арни Селмо не сваляше раницата от гърба си, докато Иън почука отново по старата дъбова врата, този път по-силно.

Отговор не последва. Арни поклати глава. На това място имаше нещо, което никак не му харесваше, и той не смееше много да шава.

„По дяволите, момче — помисли си той — просто остаряваш.“ Но не това бе причината. В интерес на истината, се чувстваше по-млад, отколкото по времето, когато бе на двайсет или на трийсет. Сутринта се събуди леко схванат, но болки не се появиха, а дори не успя да си спомни откога не се е чувствал така. Спомняше се апатията през онези сутрини, когато се будеше до Ефи през последните й месеци, докато тя се мяташе и въртеше, замаяна от коктейла Демерол с Висторил, който й даваше. Тогава болката просто не го интересуваше.

Но тук просто нищо нямаше значение; всички болезнени спомени бяха отлетели.

Тук бе спал върху две одеяла, проснат на студената земя цяла една нощ, след това бе вървял без почивка часове наред, като половината време се налагаше да стиска здраво носилката на Хоузи, и въпреки това се чувстваше…

Просто прекрасно. Мътните го взели, та след като се събуди, дори не се сети колко много му липсва Ефи. Тази мисъл го накара да почувства вина.

— Ей — извика Иън. — Има ли някой вкъщи?

Отговор не последва.

— Пробвай вратата — предложи Арни, полу на шега. За нищо на света не би посегнал да отвори нечия врата, без да е поканен.

— Не. — Иън поклати глава.

У дома, ако никой не отговаряше на почукването по вратата, означаваше, че има някакъв проблем. У дома, той би отворил леко, би пъхнал глава и извикал: — „Има ли някой вкъщи?“.

Но това бе чуждо място. Това тук не бе Хардуд, където почти никой не си заключваше вратата, защото какво ще стане, ако някой съсед иска да влезе.

— Май идеята не е много добра — каза той.

Ивар дел Хивал кимна в знак на съгласие.

— Да влезеш в къщата на Старей без позволение? Има и по-добри начини да се убиеш.

Свали коланите на Хоузи и му помогна да се изправи. Хоузи се надигна неуверено, олюля се, сякаш се опитваше да се задържи на крака върху клатещата се земя. Протегна здравата си ръка и я постави на стената на къщата.

— Не — каза той. — Вкъщи няма никой. — Изглежда, му бе трудно да вижда ясно. — Иън, моля те, провери обора, виж дали Среброчел и Слейпнир са там.

— Слейпнир значи? — ухили се Арни. Това вече бе смешно. — Искаш да кажеш, че този Харбард си е кръстил коня като коня на Один?

— Не бих казал — отвърна с широка усмивка Иън. — Но си близо до истината.

— Искам да го видя.

Той последва Иън, когато младежът пое по пътеката от къщата надолу по склона, където оградата следваше очертанията на реката.

— Доста недомислено — няма заграждение към водата — отбеляза той.

— Заграждението не би спряло нито Среброчел, нито Слейпнир да избягат през реката, но то не е направено, за да ги държи вътре. Не би могло да ги опази.

Почвата в ограждението бе набраздена от стъпки с размерите на чиния, освен покрай брега, където бе почистено наскоро и се виждаха няколко подозрително огромни купчинки конски фекалии, вече привлекли рояци мухи.

Никъде не се виждаше кон, но надолу по реката зееше пещера, прикрита от брега; може би…

— Среброчел, Слейпнир! — извика Иън и почти веднага дочу хор от кънтящи копита, сякаш се приближаваше цяло стадо, понесло се в панически бяг.

Само че не бе стадо коне. Животното бе само едно, огромно, по-голямо и от Першерон, и от Клайдсдейл. Козината бе тъмносива, изпъстрена с по-тъмносиви петна, гривата — несресана и израсла неравномерно, сплъстена така, че никой нямаше да успее да я среши.