Джоэл Розенберг - Сребърният камък

Колко е хубаво да те отгледа баща, възпитаван в Средните владения.

— Моля да ме извините, господин Торсен — сервитьорът се бе върнал, по лицето му имаше добре заучена маска на безпристрастност. — Струва ми се, че с кредитната ви карта възникна малък проблем.

Тори едва се сдържа да не изпъшка. Бяха пътували месеци наред и бяха понатрупали някоя и друга сметка, а хората от кредитната организация покриваха сметките всеки месец, нали така, само че мама би трябвало да е възстановила разходите точно в деня на изтичането на срока, нито ден по-рано (какъв е смисълът да се пилее лихвата дори само от един-единствен ден), нито ден по-късно (винаги е добре да имаш отлично кредитно досие).

— Виж ти — Маги се приведе напред. — Отказали са да ти приемат кредитната карта.

— Не-не-не, господине — побърза да уточни сервитьорът. — Когато се опитах да пусна сумата, излезе съобщение да се позвъни в Американ Експрес, господине. Служителят ме помоли да обясня, че сумата е приета, че няма нищо нередно със сметката ви, помолиха ме да ви предам извиненията им, но биха искали да разговарят с вас. — Той се усмихна с професионална учтивост.

Маги се намръщи. Тори веднага стана. Това никак не му хареса. Наложи си да върви бавно и небрежно, също като сервитьора, докато минаваха по дебелия килим във фоайето към рецепцията.

Слушалката на старинния телефон с шайба бе отворена.

— Ало? — каза Тори.

— Обажда се Мадлин Алеси. Аз съм началник-отдел обслужване на клиенти в Американ Експрес. С господин Ториан Торсен ли говоря? — попита женски глас.

— Да, аз съм.

— Единствено за потвърждение и идентификация — продължи тя, — бих искала да ви помоля да ми съобщите моминското име на майка си.

— Рьолке — отвърна той. — Р-Ь-О-Л-К-Е. Сега ще ми кажете ли за какво става въпрос?

— Със сметката ви всичко е наред, господине, няма абсолютно никакъв проблем, моля да ме извините за безпокойството. Мъж, който се представи за баща ви, помоли да се обадите незабавно у вас, било спешно — леля ви Джен била откарана в болница, това предаде.

— Благодаря ви, ще се обадя веднага.

— Благодаря ви, че използвате услугите на Американ Експрес.

По дяволите! Тори затвори телефона и забърза през фоайето към обществените телефони.

Нямаше никаква леля Джен, изобщо никога не бе имало лели и чичовци. Чичо Хоузи не му бе истински чичо, майка му бе единствено дете, а поне доколкото знаеше, семейството на баща му се състоеше единствено от Ториан дел Орвалд и жена му.

Но за обаждането у дома всичко бе ясно.

Пръстите му бързо набраха кода за региона, а след това домашния номер. Майка му се обади на третото позвъняване.

— Ало?

— Мамо, аз съм, Тори. Какво става?

Тя мълча толкова дълго, че Тори отвори уста и понечи да попита дали все още е на телефона.

— Доста… сложно е за обяснения по телефона.

Едно от правилата бе делата на семейството да не се обсъждат по телефона.

— Мога ли нещо да направя?

Последва ново дълго мълчание.

— Можеш да се прибереш час по-скоро.

Той кимна.

— Добре. — След това го озари мисъл. Всъщност мислите бяха две. — Мога ли да говоря с татко?

Този път колебание нямаше.

— Разбира се.

Баща му се обади почти веднага, очевидно бе чакал до телефона. Вече не се притесняваше, че баща му е изчезнал.

— Да — каза той.

— Хавад ер дереин исти вейен? — попита Тори и продължи на берсмолски: — Има ли някаква опасност?

— Не — отвърна баща му на същия език. — За нас тук няма, поне в момента. Ако държаха нож до гърлото на майка ти, едва ли похитителите щяха да ми позволят да го спомена, дори и на берсмолски, дори и да го говореха. — Тори чу приглушен смях и не бе сигурен дали баща му се забавлява, или е впечатлен. — Възникнаха обаче проблеми с Хоузи и двамата с приятеля ти заминаха.

Заминали? Това означаваше…

— По дяволите! — каза Тори. Иън бе импулсивен, но чичо Хоузи не се поддаваше на приумици. Сигурно бе станало нещо безкрайно важно. — Добре, качваме се на следващия самолет. Ще ме вземете ли от Гранд Форкс?

— Обади се, щом разбереш кога ще кацне самолетът. Ще те посрещнем. Има ли още нещо, което се налага да обсъждаме в момента?

— Мисля, че не.

От другата страна баща му затвори. Той бе възпитаван в общество, където сбогуването бе доста официална процедура. Двайсет години в Хардуд го бяха променили, но той така и не успя да си наложи да казва „довиждане“ по тази необикновена екзотична измислица, наречена телефон.