Джоэл Розенберг - Сребърният камък

Тори и Маги не бяха разказали нищо подобно на Иън, но в момента младежът не бе в настроение да спори. Карин знаеше по-добре от него колко изплашена е била и Иън не я винеше.

— Ами… — Той разпери ръце. — Аз ще…

Не си спомняше да е пристъпвал към нея — никога не би посмял да започне нещо с майката на Тори, със съпругата на Ториан, но кой знае как стана така, че тя се озова в прегръдките му, топла, разплакана на рамото му, а близостта й го притесни заради леката дреха, с която бе облечена.

Той отдръпна ръце, за да не посегне към нея. Винаги бе намирал майката на Тори за невероятно привлекателна, но какво, по дяволите, ставаше тук?

— Добре, добре — каза той и сви юмруци. — Ще му кажа. Ще стане както искаш.

Тя се отдръпна.

— Благодаря ти — прошепна тя, а гласът й бе тръпнещ шепот.

Тя, изглежда, дори не забеляза, че и той трепереше като лист.

Иън се върна бързо в залата за фехтовка, полагайки невероятно усилие да спре треперенето.

„Идиот — каза си той, — мисълта, че ще пълзиш през Скритите проходи, не те плаши, а губиш самообладание, щом една красива жена те докосне. Ако те беше целунала, сигурно щеше да се напикаеш.“

„Я млъквай — каза си той. — Това ще го мислиш по-късно?“

— В думите на Карин има смисъл — каза той, а именно че ако една хубавица в късо халатче ти ревне на рамото, си готов да направиш каквото й скимне — ще възникнат проблеми, ако Ториан дойде.

Измисляше си всичко, но думите му прозвучаха много правдоподобно.

— Ако и той дойде с нас, веднага ще възникнат проблеми със Стоманения род, а дори Ториан дел Орвалд да иска да помогне на приятеля на внука си — може би щеше да им помогне; Тори му харесваше — той си остава Маестрото по дуелите. Длъжен е да изпрати хората си по петите на Ториан Предателя.

Торсен отвори уста, след това я затвори и най-сетне отново я отвори.

— Ти говореше за пътуване до Брода на Харбард, не до Градищата в Средните владения.

— Ами ако не намерим това, което ни трябва, при Брода на Харбард? — Иън поклати глава. — Не. А и да не забравяме Чедата на Фенрис. Те идваха веднъж тук и…

— Тогава ни изненадаха. Втори път няма да се случи, вече не. — Арни Селмо изкриви устни. — Точно сега едва ли нещо може да се промъкне покрай Дейви Ларсен и партньора му, просто е невъзможно. Ние сме винаги на пост…

— Но само на изхода, който знаете — каза Иън. — Към Скритите проходи води път, който е точно под краката ви, за който нямате представа, че съществува, и нямаше и да разберете, ако Хоузи не ми го беше показал. — Входовете бяха скрити от очите на обикновените наблюдатели, така бяха създадени. Ако не знаеш къде да търсиш, щеше да гледаш наоколо и никога нямаше да успееш да ги видиш.

Иън очакваше да се разрази спор, но Ториан Торсен се изправи.

— Както прецениш — отвърна той. — Само че аз…

— Освен това — каза Ивар дел Хивал тихо и се приведе към Ториан Торсен, — шампионът трябва да вземе решение, не ти, стари приятелю. — Той се изправи и тръгна към Иън. — Ще ме вземеш ли за спътник, Иън Силвърстоун? Ако не друго, то поне ще имаш нужда от още един чифт ръце, които да придържат другата страна на носилката.

Иън кимна.

— Надявах се да предложиш. — Щеше да се радва Тори да е с него, или вместо Ивар, или с него, но нищо; нямаше време за губене. Обърна се към Док Шърв. — Натъпчи го, с каквито лекарства намериш за необходимо — каза той. — Мислиш ли, че трябва да носим нещо с нас?

— Лекарства ли? — Шърв се усмихна на една страна. — Разрешителното ми важи само за Северна Дакота. Нямаме споразумение с Тир На Ног — каза той. Сви рамене. — Знам, че нещата там са различни, но доколко? Дали Валиумът ще потисне дишането повече или по-малко? Колко ефективно е действието на тегретола? — Той отвори чантата си и започна да вади неща, след това въздъхна. — По дяволите — каза лекарят и започна да ги прибира. — Каквото ще да става. Взимайте всичко. По-добре да носите неща, които са ви излишни, отколкото да няма това, което ви трябва. — Затвори лекарската чанта, закопча каишките и я подаде. — Използвайте наръчника на Мерк и преценявайте сами.

— Вземи ме — каза тихо Арни Селмо.

Иън се обърна стреснат.

— Вземи ме — повтори Арни. — Фармацевтичният ми лиценз е изтекъл, но двамата с Ефи държахме „Лекарства Селмо“ повече години, отколкото ми се иска да си спомням. Не съм младеж, но не нося очила и мога да вървя повече от всеки друг, а ще съм до вас, ако се наложи да разчитате на някой излишен да ви пази гърба.