Джоэл Розенберг - Сребърният камък

Иън се беше ухилил от ухо до ухо.

— Не, не искам пари назаем от него. Искам да я използвам, за да разбера къде се намира.

С изненада откри, че усмивката й се стопи, и забеляза, че в първия момент тя се поколеба.

— Ще се кача да видя дали ще го намеря.

Иън остави бавно слушалката и се отпусна на тумбестото кресло в хола на Арни. Бавно и спокойно, това бе едно от правилата: контролирай гнева си. Проблемът си е твой, не е на никой друг. Ако се владееш и не си го изкарваш с удари по предметите, няма да си го изкарваш с удари и по хората.

Въпреки това бе ужасно потискащо.

Арни Селмо бе облякъл пижама с разръфани маншети и много стар кариран хавлиен халат. Чехлите му шляпаха, докато се приближаваше от кухнята с две високи чаши. Ледени кубчета леко подрънкваха, когато остави едната на клатушкащата се масичка до лакътя на Иън.

— Благодаря, Арни — каза Иън и отпи. Богат наситен плодов вкус, но с познат аромат… — Ред Зингер ли е това?

Сбръчканото лице на стареца грейна.

— Кой е казал, че не можеш да научиш един дърт пес на нови трикове? Много хубав студен чай е това, а на моята възраст мога да мина и без кофеин. — Арни се настани на съседния тумбест фотьойл. — Успя ли?

— Не. — Иън поклати глава. — Проблемът е, че може да са къде ли не между Лисабон и Букурещ и няма начин да ги открия. Карин каза, че последно се е чула с тях, когато са били в Париж, но аз проверих хотела и се оказа, че са заминали преди повече от седмица, а едва ли ще се върнат през идващите две. — Той се намръщи. — Учудвам се, че Тори е тръгнал, след като е знаел, че Хоузи е в такова състояние.

— Не би го направил. Няма начин. Не и Тори — изсумтя Арни. — Ама той Хоузи не беше зле. Е, имал е припадък, но само един-единствен път. След като не си бе пил лекарствата толкова дълго, Док каза, че нямало нищо за чудене. — Подхвана с пръсти малката порцеланова фигурка от края на масата, а след това я върна на точното й място.

Иън въздъхна.

— Реших, че идеята ми е гениална. Взех номера на кредитната карта на Тори от Карин и им звъннах, за да ми кажат къде е използвана за последен път. Целият ни свят е едно голямо село, по телефона можеш да направиш каквато си искаш проверка.

— И се оказа, че той не я е използвал.

Иън поклати глава.

— Не поискаха да ми кажат. Това си е сметката на Тори и никой, който не е упоменат в тази сметка, не може да измъкне и дума от Амекс. — Той посочи телефона. — Дори да става въпрос за спешен случай.

— Я виж ти — Арни смръщи чело. — Значи не желаят да ти дадат информация, но едва ли ще ти откажат, ако ги помолиш да им оставиш ти някаква информация.

— Какво?

— Обади им се. Сигурно ще се наложи да говориш с някого от началниците. Обясни, че има някакъв домашен проблем, след това ги помоли да обозначат сметката, така че следващия път, когато той я използва, да изискат някакво потвърждение и едва след като той го направи, да му се каже, че трябва да се обади у дома. Следващия път, когато използва картата, ще получи съобщението.

— Мислиш ли, че ще се съгласят?

— Защо да не се съгласят? А ти си длъжен да опиташ.

Той тъкмо посягаше към телефона, когато се звънна.

— Ало?

— Иън? Боб Шърв се обажда. — Гласът на Док звучеше съвсем спокоен. — Хоузи има нов пристъп и му слагам повече валиум, отколкото ми се иска. Нещо става тази вечер, просто не разбирам какво, но не съм сигурен дали хората в Гранд Форкс ще успеят да се справят, дори и той да ми разреши да им се обадя. — Някъде зад него се чу шум. — Той казва, че иска да го преведеш тази вечер. Сега.

Беше страшно, но имаше нещо хубаво в това, някой да се нуждае от теб.

— Тръгвам веднага. Кажи на господин Торсен да извади две от раниците за спешни случаи, ще ми трябват. — Семейство Торсен винаги държаха приготвени раници с неща от първа необходимост. — Ивар да извади носилката от колата ти. Свалете го в приземието.

— В приземието ли?

— Просто го направи. — Иън затвори и стана. Е, той бе свикнал да пътува с малко багаж, а и освен това дори не си бе отварял багажа след завръщането.

Пътуването с малко вещи можеше да означава да зарежеш всичко ненужно. Взима се само най-важното: Убиецът на гиганти, ботушите и дрехите. Я вдигай саковете, ще събереш каквото трябва у семейство Торсен, при това ако остане време.

— Ще те изпратя — каза Арни. Той вече си бе обул дънките и бархетна работна риза, която висеше на слабото му тяло. Сложи си тежки ботуши и ги завърза с повече лекота, отколкото бе обичайно за човек на неговата възраст. — Тъкмо ще ти помогна.