Терри Пратчетт - Смрък

Стретфърд все още се колебаеше. Това не звучеше редно. Човекът имаше общителен и жизнерадостен тон като онези непознати, които си бъбрят с теб в кръчмата, а Стретфърд беше свикнал хората, които го познават, да са много притеснени, когато говорят с него.

— Видите ли — продължи Уиликинс, — аз съм отрасъл на улицата и се бия мръсно, дума да няма. С кой ли не съм се бил, но никога не съм удрял момиче… е, с изключение на Перверзната Елзи, която много си падаше по тия неща и тогава ме беше хванала за няма да споменавам какво, а ръцете ми бяха вързани не само в преносния смисъл, тъй да се каже, така че се наложи да я изритам. Щастливи времена бяха, еех! Но вие? Вие сте просто един убиец. Нищо и никакъв. Грубиян. Аз се бия, защото може да умра, ако противникът ми победи, а може и двамата да свършим в канавката, твърде слаби за следващия удар, пък тогава си подаваме ръка и отиваме в кръчмата да пийнем и да се поизмием.

Той направи още една крачка напред. Стретфърд отстъпи.

— А вие, господин Стретфърд, тръгнахте да убивате невръстното момченце на командир Ваймс или по-зле. А знаете ли кое е още по-зле? Предполагам, че ако бяхте успял, командирът щеше да ви арестува и да ви завлече до най-близкия полицейски участък. Но отвътре щеше да се раздира с бръсначи от главата до петите. И щеше да го прави, защото го е страх, клетият, че е същият проклетник като вас.

Уиликинс се засмя.

— Истината, господин Стретфърд, така както аз я виждам, е, че той е направо ангелче, наистина е такъв. Но видите ли, на този свят трябва да има някаква справедливост, не задължително правова справедливост, а праведна справедливост. Затова ще ви убия. Макар че понеже съм справедлив човек, ще ви дам възможност първо да убиете мен. Това означава, че единият от нас ще умре, така че какъвто и да е резултатът, светът ще стане по-добро място, нали? Наречете го… разчистване. Знам, че имате оръжие, защото щяхте да побегнете, ако нямахте. Предполагам, че сте взел меча на някой от онези куирмски завалии и бас държа, че в цялата суматоха сте го наръгал с него.

— Тъй си е — изръмжа Стретфърд. — А той беше ченге, пък ти си просто един иконом.

— Съвършено вярно — кимна Уиликинс. — При това доста по-стар от вас и доста по-пълен и по-бавен от вас, но все още жизнен. Какво има да губите?

Само конят, търпеливо чакащ в мъглата, видя какво се случи после. Но тъй като беше кон, не можеше да изрази вижданията си по въпроса. Ако можеше, щеше да свидетелства, че един човек се е хвърлил към друг човек с голяма метална пръчка, докато другият човек преспокойно бръкнал във вътрешния джоб на жакета си. Това било последвано от ужасен вик, гъргорещ звук и после тишина.

Уиликинс се олюля, останал без дъх, и се отпусна на един крайпътен камък. Стретфърд определено беше бърз, в това нямаше спор. Той избърса челото си с ръкав, извади пакет цигари и запали една, втренчвайки се невиждащо в мъглата. После се изправи, погледна сянката на земята, и каза:

— Но не достатъчно бърз.

А после като добър гражданин Уиликинс се върна да види с какво може да помогне на нещастните служители на закона, които явно бяха закъсали. Винаги трябва да се помага на служителите на закона. Че къде щяхме да бъдем без тях?

Заместник главният редактор на анкх-морпоркския Вестник наистина мразеше поезията. Той беше праволинеен човек и беше посветил голяма част от служебното си време на това да не я допуска в изданията си. Но те, поетите, са коварна пасмина и могат да ти се прокраднат зад гърба, когато си с гръб към тях. Пък тази вечер изданието бездруго беше толкова закъсняло, че момчетата долу вече навъртаха извънработно време. Той се втренчи в материала, току-що донесен на ръка от Нечбул Херингтън, музикалния критик към Вестника. Когото отдавна дълбоко подозираше. Той се обърна към заместник-редактора си и яростно размаха страницата.

— Отде дойде таз ефирна музика ? Виждаш ли какво имам предвид? Какво му е сложното да се каже „Откъде се взе тази музика"? Освен това е адски тъпо уводно изречение. И какво означава „ефирна", дявол го взел?

Заместник-редакторът се поколеба.

— Мисля, че значи бликаща. Но може и да греша.

Заместник главният редактор си заскуба косата.

— Безусловно поезия!

Някой беше изсвирил нещо си, очевидно добре. Всички явно са се впечатлили. Защо този бездарник с неговите доста женствени лилави копринени ризи просто не напише нещо такова? То в крайна сметка предаваше цялата необходима информация, нали така? Той сграбчи червения си молив и тъкмо зашари с него по клетия ръкопис, когато металното стълбище проскърца и господин Дьо Слов, главният редактор, се втурна в кабинета с вида на човек, видял призрак или може би видян от призрак. Той се обърна безсилно към двамата озадачени мъже и успя да изхъхри: