Терри Пратчетт - Смрък

— Мен ако питате — продължи той, — бих искал да видя, че убийците, ако ми попаднат такива в ръцете, се приемат и третират като убийци, а наплашените и немислещи мухльовци получават каквото си заслужават. Понеже, сър, просто бих искал да не живея в свят от проклети глупци. Лично аз нямам никакъв особен интерес да видя жена ви зад решетките, но подозирам, че ако бъде вкарана в женското крило на Мъчилището, кръгозорът й ще бъде благотворно разширен. При шефските й заложби няма да се учудя, ако до няколко седмици цялото крило е под нейно ръководство.

— Наистина я обичам, да знаете — промълви полковникът. — Женени сме от петдесет и пет години. Много съжалявам, че ви създаде проблеми. Както казах, завиждам ви за работата.

— Аз по-скоро бих й завидял за съпруга — каза Ваймс. — Знаете ли, полковник, бих се радвал просто истината да излезе наяве, за предпочитане на първа страница на анкх-морпоркския Вестник, ако ме разбирате.

— Напълно, командире.

Ваймс погледна стареца, който вече изглеждаше малко по-спокоен, и добави:

— Във всеки случай предполагам, че лорд Ветинари ще се погрижи да си върже гащите и вероятно ще наложи някои символични наказания. Видите ли, има твърде много кирливи ризи, твърде много шкафове. Твърде много неща по света, които май са се случили твърде отдавна. Какво да стори човек, за бога, ако някое ченге тръгне да ги вади на бял свят? На това му се вика „реалистична дипломация“, сър.

Та затова подозирам, че светът ще продължи да си светува и вие няма да останете дълго лишен от компанията на съпругата си. Което ще рече, ако изобщо разбирам нещо, че следващата седмица ще можете да си хапвате, кажи-речи, всичко, каквото ви душа иска.

Идеята изглежда повдигна духа на полковника. Старецът се усмихна:

— Знаете ли, командире, сигурен съм, че ако им отдам дължимото уважение, маринованите скариди може да ми станат първи дружки.

Полковникът протегна ръка, а Ваймс я пое и я разтърси с думите:

— Добър апетит!

Впоследствие имаше няколко обяснения защо куирмската патрулка, превозваща много важен затворник, се е обърнала посред нощ и се е прекатурила по някакъв много стръмен склон, разпарчетосвайки се до последната решетка. Може би заради тъмнината, може би заради мъглата, може би заради скоростта й и най-вече може би заради експресната пощенска кола от Анкх-Морпорк, която се сблъска челно с нея на завоя. Когато ранените вече бяха що-годе в състояние да осъзнаят какво се е случило, се оказаха минус един затворник, който изглежда беше успял да отключи белезниците си, и плюс един полицай с прерязано гърло.

Беше тъмно, беше студено, беше мъгливо и присвити накуп, оцелелите изчакаха до зазоряване. Все пак как да откриеш някого в тая тъмница?

Стретфърд напредваше бързо. Бързината е винаги от полза, а и той се движеше по пътя, макар и едвам различим в тъмнината. Не му пукаше накъде отива. Беше наясно, че в крайна сметка никой не беше успял да му направи някакво читаво описание. Каква дарба е това да си неописуем!

След време обаче с изненада и радост дочу конски тропот по пътя зад себе си. Ама че храбър пътник, каза си той с усмивка и зачака в мъглата. За негова последваща изненада обаче конят спря току пред него и ездачът скочи от седлото. Стретфърд едва различи силуета му в потрепващата мъгла.

— Ей богу! Прочутият господин Стретфърд — обади се жизнерадостен глас и непознатият тръгна към него. — Позволете да ви кажа веднага, че ако помръднете и с пръст, ще бъдете толкова умрял, че гробищата ще трябва да наваксват с времето.

— Познавам те! Ваймс теб ли изпрати подир мен !

— О, боже мой, не, сър! — възкликна Уиликинс. — Командирът изобщо не знае, че съм тук, нито пък някога ще разбере. Това е сигурно. Не, сър, тук съм, тъй да се каже, от професионално самоуважение. Между другото, ако си мислите да ме убиете и да ми вземете коня, бих бил много благодарен да го пробвате веднага.

Стретфърд се поколеба. Имаше нещо в този глас, който събуждаше колебание. Беше спокоен, дружелюбен и… тревожещ.

Уиликинс се приближи още малко и в гласа му се долови усмивка:

— Бога ми, сър, аз самият съм малко разбойник и като чух как сте накълцал онова момиче и прочие, си рекох, ей богу, рекох си. Та на следващия ден, който ми беше компенсация за извънреден труд — много са важни тия компенсации, ако си на пълен работен ден, — се поразходих до Стръмнище и понаучих туй-онуй за вас, ей богу, какви неща понаучих! Хората наистина се плашат от вас, а?