Терри Пратчетт - Смрък

— О — каза Ваймс. Втренчи се в купчината. Нищо, значи, не било. Но все пак му говореше. Ваймс я погледа още малко, а после влезе след Джимини в кръчмата.

— Колко бренди имаш?

— Не кой знае колко, към пет-шест бутилки и едно буренце. — Джимини се вгледа внимателно във Ваймс. Ваймс го знаеше какъв е — просто човек, който схваща достатъчно, за да е на страната на победителя.

Ваймс отново дръпна от пурата си.

— Задели ми две, става ли? И виж там, погрижи се да извадиш добра бира, понеже скоро ще ти дойдат доста клиенти.

Той остави кръчмарят да си се суети около тезгяха и излезе навън. Продължи да се взира в една точка, докато умът му шареше като совалка. Разбира се, че се получи, каза си той. Всичките имат часовници и знам, че са ги синхронизирали, дори да не знаят как се пише „синхронизация". Това е акция като всички останали, а аз лично съм обучил повечето от тях и предполагам, че ако някой им кресне: „Знаете ли с кого си имате работа, бе?", са достатъчно подготвени да отвърнат: „Да, с арестуван!". Ваймс се усмихна вътрешно при мисълта, че сред дошлите от града ченгета имаше два трола, два вампира, върколак и джудже. На това сигурно му се вика символично, каза си той. Отново извади часовника си тъкмо когато ранните мераклии за вечерна халба започнаха да се появяват. Моментът, кажи-речи, е… сега.

Около операта имаше страшно задръстване от карети, а бъдещите зрители, били те високо или ниско поставени, зарязваха каретите си и тръгваха пеш да си пробиват път през тълпата, която се мъчеше да влезе. Разбира се, ако си с отряд тролове или джуджета около себе си, ставаше по-лесно.

Анкх-Морпорк обичаше изненадите, стига да не включват акцизи. Завесите щяха да се вдигнат едва след час, но това нямаше значение, понеже онова, което имаше значение, е да си там и още по-важното, да те видят, че си там, особено онези, които ти искаш да те видят. Каквото и да следваше, щеше да е събитие и ти ще присъстваш на него, и хората ще видят, че присъстваш на него, а това беше важно, както и следователно самият ти.

Щеше да е паметна вечер, дори мистериозното изпълнение да не струваше. Адски богатите често организират такива събития от суета, но конкретното изглеждаше особено мистериозно и вероятно щеше да падне голям смях, ако се окаже пълен провал.

Денят се превръщаше в нощ. Кръчмата се пълнеше до козирката, както и клиентелата й, на която Джимини обяви, че почерпката отново е от командир Ваймс. Кръчмарят тревожно наблюдаваше от прага как сенките се удължават, а Ваймс стои все така неподвижен отпред и чат-пат поглежда часовника си.

Най-сетне хлапакът, известен на всички като младия Левак, се появи, все така с гипсирана ръка, но с по-зрял вид, както старците единодушно решиха, отколкото изобщо го бяха виждали дотогава. Придружаваше го ковачът Джеферсън, когото в най-добрия случай възприемаха като цъкаща бомба, а той имаше значка, точно като Левак. Когато двамата отидоха до Ваймс, цялата клиентела наизлезе пред кръчмата, но не можа да чуе приглушения разговор. Старците се зачудиха защо ковачът носи мегафон, но после видяха, че го подава на Ваймс, а когато Небивал и ковачът закрачиха към кръчмата, народът се разцепи като море да ги пропусне.

Ваймс отново погледна часовника си. Към мерата прииждаха още хора. Клиентите с инстинкт за драматизъм бяха притичали до домовете си да кажат, че става нещо и най-добре елате да видите. Хората от провинцията обичаха да гледат представления, ако и да е нечия смърт, точно както хората от града. И на тях им се щеше да кажат: „Бях там“, макар и да излезе като „Бях там, оохх".

Ваймс пъхна часовника в джоба си за последен път и вдигна мегафона до устните си.

— ДАМИ И ГОСПОДА! — Ковачът беше спретнал доста добър рупор и гласът отекна по мерата. — Чувал съм да казват, дами и господа, че накрая всички грехове се опрощавали. — С крайчеца на устата си той добави така, че само Небивал и Ковачът го чуха: — Ще видим.

А после продължи:

— Лоши неща са станали тук. Лоши неща са били замислени. Лоши нареждания са били изпълнени. Но няма да се допуснат отново… нали, дами и господа? Защото трябва да има закон! Обаче преди да има закон, трябва да има престъпление!

В сумрака настъпи абсолютна тишина, а той закрачи по мерата до купчината дърва и счупи двете бутилки бренди в тях, поотдръпна се малко и хвърли тлеещия фас от пурата си подире им.

Клюките в операта затихнаха и замряха, когато лейди Сибил пристъпи между кулисите на сцената. Тя беше жена, както се казва, с пищни пропорции, макар че самата тя усещаше, че част от тях са доста повече от пищни. При все това можеше да си позволи най-добрите шивачи и наистина имаше излъчването и стойката, символ на нейната класа или поне на класата, в която беше родена. Така че когато излезе пред кулисите, гръмнаха аплодисменти, които се разраснаха с шеметна сила. Като прецени, че са траяли достатъчно дълго, тя леко вдигна ръка и сред аудиторията магически се въдвори тишина.