Терри Пратчетт - Смрък

— Значи ще стане Сам Ваймс — заключи Сибил. — Дай да поспим.

На следващата сутрин семейството си замина за вкъщи. Тоест Сибил и малкият Сам потеглиха за дома си в Анкх-Морпорк с бързия дилижанс след кратко спиране, в резултат на което нарасналата колекция на Сами беше изкарана от дилижанса и вързана отгоре на покрива му, а Сам Ваймс пое с „Чернооката Сузи" обратно към резиденцията, понеже трябваше да приключи с някои неща там. И понеже беше „цар на реката", щурманът му позволи да върти руля през част от пътя, без да го изпуска от поглед, естествено, просто за всеки случай. А Ваймс наистина се забавляваше, което беше рядко събитие. Странно е да правиш нещо, което явно винаги си искал да направиш, но всъщност чак до този момент не си знаел, че винаги си искал да го направиш или дори какво е то. Но ето че Сам Ваймс в този момент от живота си беше щурман на речен кораб и щастлив като сит котак на припек.

Остана да нощува сам в огромната резиденция на Рамкин (без да се броят, разбира се, стотината или горе-долу толкова слуги), прехвърляйки отново и отново събитията от изминалата седмица през ума си и особено собствените си действия в хода на тези събития. За кой ли път се подложи на безмилостна проверка. Беше ли измамил някого? Не съвсем. Беше ли подвел някого? Не съвсем. Беше ли действал, както се полага за полицай? Е, мхм, в това беше въпросът, нали?

Сутринта две млади прислужнички му донесоха закуската и Ваймс с изумление установи, че ги придружава лакей в ролята на блюстител на морала. Това донякъде му се стори ласкателно. После тръгна на разходка из свежата природа, наслаждавайки се на сладкогласните песни на червеношийките и прочее шийки (не можеше да запомни имената на другите, ама и тях си ги биваше с трелите). Докато вървеше, усещаше върху гърба си погледите, които го следяха от всяка къщурка и нива. Един-двама от местните притичаха до него, трескаво му разтърсиха ръката и побягнаха също толкова бързо. На Ваймс му се стори, че светът се скупчва подире му. Атмосферата се насити с напрежение до такава степен, че се изкуши да извика „БАУ!" с все сила.

Ваймс обаче просто чакаше… Чакаше вечерта.

Каретите започнаха да пристигат в анкх-морпоркската опера отрано. Събитието щеше да е голямо — говореше се, че патрицият не само ще дойде, а ще бъде придружен от лейди Марголота, властваща над цял Юбервалд, плюс джуджешкия посланик и тъмнорубинения вицекрал на Диамантения крал на троловете, който пристигна в града с почти толкова придворни, секретари, телохранители, готвачи и съветници, с колкото се довлече посланикът на джуджетата.

По един такъв хаотичен начин жителите на Анкх-Морпорк бяха доста организирани и улиците гъмжаха по-оживено от обичайното. Случваше се нещо важно. Големи държавни дела щяха да се уреждат в антрактите. Съдбата на милиони хора и тем подобни щеше най-вероятно да бъде решена от една тиха дума в ъгъла на някоя ложа и светът ще да стане по-различен, ти само стой, та гледай!

Освен ако не разполагаш с покана със златен кант, тазвечерната опера не беше събитие, за което да закъснееш тежко. Иначе можеше да си останеш тежко най-отзад и да протягаш не чак толкова тежко шия над главите на останалите.

Към залез слънце Ваймс се излегна пред дранголника и засмяно отвърна на дружеския поздрав на щурмана на миналото покрай него корабче. По някое време след това се отправи по пътеката към кръчмата и седна на пейката отвън. Извади кутийката си за енфие, погледа я малко и реши, че при подобни обстоятелства Сибил сигурно би му разрешила да си запали пура.

През дима от първото луксозно дръпване той впери очи към селската мера и по-конкретно към онзи куп пръти, който приличаше на строшен върбов плет. Той му говореше някак безмълвно, зовеше го, точно както първия път, когато го беше видял. След още няколко замислени дръпвания той отиде до прага на кръчмата. Джимини засия към него под прясно боядисаната табела „Командирската ръка", където се наслаждаваше на питието, което всеки пестелив кръчмар си забърква ежедневно, докато почиства канчетата под канелките. Е, стара бира си е, вярно, ама какво е бирата, ако не течен хляб, а? Пък хлябът не може да ти навреди.

— Малко умислен ми се виждаш, командире — отбеляза кръчмарят. — Поотнесен, тъй да се каже.

Ваймс кимна към накамарените дърва.

— Що за чудо е това, друже?

Кръчмарят изви очи към купчината без капка интерес.

— А, просто купчина стари пръти, нищо особено. Забиват ги там след годишния овчарски събор, та да не им се пречкат. Нещо като местна особеност, тъй да се каже, ама не кой знае каква.