Терри Пратчетт - Смрък

Мислите на Сам Ваймс се сблъскаха в стремежа си да излязат на предна линия. Нещо в думата „цар" им запречваше пътя.

Все така усмихнат, капитанът обясни:

— Имам предвид „Цар на реката", сър, скромна титла, с която удостояваме героите, надвили Старата Негодяйка! Позволете ми да ви наградя с този златист медал, сър. Малко отличие е, но на който и да е капитан по реката да го покажете, ще ви превози безплатно от планините та чак до морето, стига да пожелаете!

Докарана до полуда от тази реч, тълпата избухна в гръмки овации и оркестърът заби старата класика „Глътна си езика, нали?", а във въздуха литнаха букети, които после бяха надлежно събрани, защото разхищението е майка на недоимъка. И така, оркестърът продължи да свири, колелата се завъртяха и разпениха водата, а семейството на Ваймс пое надолу по реката за една чудесна почивка.

На малкия Сам му позволиха да остане да гледа танцьорките, макар че не видя нищо интересно в това. Ваймс обаче видя. Имаше и фокусник, и всякакви други артистични личности, които се излагаха страшно в името на смеха. Впрочем той наистина се посмя, когато фокусникът бръкна в джоба му, за да пъхне в него асо пика, но напипа ножа, който Сам носеше със себе си просто за всеки случай. Човек трябва да очаква изненади тъкмо когато не очаква изненади!

А фокусникът определено не очакваше тази и известно време се цъкли във Ваймс, докато най-сетне смънка:

— О, боже, вие сте вие , нали? Самият командир Ваймс! — И за ужас на Ваймс той се обърна към тълпата с призива: — Бурни аплодисменти, дами и господа, за героя на „Чудната Пути"!

Накрая Ваймс трябваше да стане да се поклони, което явно означаваше, че и малкият Сами трябва да се поклони до него, предизвиквайки доста масово просълзяване на женски очи из ресторанта. А после барманът, който очевидно не знаеше как стоят нещата, сътвори на място коктейл „Сам Ваймс". Това впоследствие докара на Сам немалко престорени смущения, особено когато коктейлът стана част от менюто на всяко питейно заведение в Равнините, освен, разбира се, на онези, където клиентелата имаше навика да отваря бутилките със зъбите си. [37] Или евентуално с нечии чужди зъби. Всъщност той беше толкова трогнат от жеста, че действително изпи един от коктейлите, а след това и още един, защото Сибил наистина не можеше да възрази при дадените обстоятелства. После седна да раздава автографи на подложки за бира и всякакви листчета хартия и да си бъбри с хората доста по-шумно, отколкото обикновено си бъбреше, докато дори барманът реши да бие отбой и Сибил завлече залитащия си съпруг да си ляга.

А по пътя към каютата им смътно дочу как някаква жена мимоходом подхвърля на друга:

— Кой е новият барман? Не съм го виждала досега…

„Сладката Роберта" се носеше в нощта, оставяйки бяла диря след мощната си кърма. Единият вол беше отведен в обора да си почине, а другият остана да поддържа умерения напредък на приятното пътешествие до сутринта. Всички, освен щурмана и вахтата, се бяха опнали в леглата, омаломощени от алкохола или по други причини. Барманът не се виждаше никакъв. В края на краищата барманите идват и си отиват, кой изобщо ги забелязва? А в коридора към каютите една фигура се притаи в сенките и се ослуша. Напрегна слух да различи натрупващия се шепот, скърцане и хъркане.

Ето го прохъркването, о, да! Сянката се плъзна по тъмния коридор, а случайното предателско проскърцване от стъпките й почти се загуби сред симфонията от звуци, издавани от всеки плавателен съд, пуснат по вода. Ето я вратата. Ето я ключалката. Настъпи момент на внимателно опипване от онези, които по-скоро издават коварство и сила, отколкото ги прилагат на практика. Ето го щракването на бравата, деликатното завъртане на пантите, а после същото в обратен ред при лекото затваряне на вратата отвътре. Последва усмивка, толкова неприятна, че беше почти видима в мрака, особено за привикнали на мрак очи, а след нея писък, който секна мигновено…

— Нека ти кажа какво ще стане сега — прошепна Сам Ваймс, докато паниката стремително изпълваше коридора. Той се наведе над проснатото на пода тяло. — Ще бъдеш хуманно окован с вериги до края на това пътешествие под зоркото наблюдение на благородния ми благороднически служител Уиликинс, който, освен че прави наистина чудесни коктейли, не е обременен от полицейска служба. — Той стисна малко по-силно и продължи с общителен тон: — Все ми се налага чат-пат да уволня по някое свястно ченге за проява на полицейска бруталност и можеш да си сигурен, наистина го уволнявам. Уволнявам го за това, че е направило каквото средностатистическият член на обществото би направил, ако му стиска и ако е видял умиращото дете или останките на старицата. Би го направил, за да уравновеси везните на ужаса в главата си. — Ваймс отново стисна. — Законът често се отнася с такива хора милостиво, ако изобщо стигнат до съд, но с едно ченге… е, ченгето е слуга на закона — поне ако работи за мен, — а това значи, че работата му приключва с ареста, господин Стретфърд. Така че какво ме спира да изцедя животеца от един убиец, проникнал в стаята на невръстния ми син с — о, боже мой! — толкова много различни ножчета? Защо да го задушавам само до загуба на съзнание, докато се презирам за всяка частица дъх, която му опрощавам? Ще ти кажа, господинчо — онова, което стои между теб и внезапната смърт точно в момента, е законът, който ти не признаваш. А сега ще те пусна просто за да не ми умреш в ръцете, понеже не мога да си позволя това. Все пак те съветвам да не пробваш да бягаш, понеже Уиликинс няма моите задръжки и освен това е доста безмилостен и много привързан към малкия Сам, който за щастие спи при майка си. Ясно ли ти е? Избра единичната стая, нали, където би трябвало да е детето ми. Имаш късмет, че съм негодник, господин Стретфърд. Защото ако беше влязъл в двойната, щеше да откриеш, че жена ми — която хърка като мъж, макар че никога не бих посмял да й го кажа — разполага с внушителен арсенал. И познавайки нрава на Рамкин, най-вероятно щеше вече да ти е сторила такива неща, че дори Уиликинс би казал: „Е, това е вече малко прекалено". Рамкин си пазят своето, господин Стретфърд.