Терри Пратчетт - Смрък

Когато се върнаха в имението на Рамкин, Ваймс откри Сибил в розовата градина да кастри розите — нещо, което очевидно трябваше да се направи, защото беше в списъка с неща, които трябва да се правят в провинцията, независимо дали ти харесва или не. Тя вдигна очи към съпруга си, а после продължи да се занимава с делото си, като каза тихо: — Разтревожил си хората, нали, Сам? Лейди Ръждьо се отби неочаквано на социална визита, точно след като ти тръгна.

Кръц! Кръц! — яростно кръцкаха ножиците.

— Ти прие ли я?

Кръц! Кръц!

— Разбира се! Естествено! Последва поредното Кръц! Кръц!

— И освен това я почерпих с чай и шоколадови ореховки. Тя може и да е тесногръда мъртвешки бледа кучка, присвоила си титли, които не са по право нейни, но съществува и такова нещо като обноски в края на краищата. — Кръц! Кръц! Щрак! — Направих го само защото тази тук просто разваляше симетрията, честно. Както и да е, изнесе ми лекция относно поддържането на стандартите и обединяването в защита на нашата култура и прочее, наясно си с тоя тип шифри.

Лейди Сибил се изправи, хванала ножиците в готовност, и изгледа розовите храсти като революционер с окървавени ръце, който се оглежда за следващия аристократ.

— Знаеш ли какво ми каза въртиопашката? „О, драга моя, на кого му пука какво се случва с неколцина трола! Остави ги да си се друсат, щом искат, ето какво ще ти кажа аз." — Сибил продължи с пламнали очи. — Тъй че се сетих за сержант Детритус и колко често ти е спасявал живота, а после и за Тухльо, младия трол, който той осинови. И така се вбесих, че почти казах нещо неповторяемо! Те си мислят, че съм като тях! Това ми е адски омразно! Те просто не схващат! Живуркали са си добре години наред, без хич да им се е налагало да поразмислят, а сега дори не знаят как! — Кръц! Кръц! Щрак!

— Току-що уби един розов храст, скъпа — отбеляза Ваймс, впечатлен. Доста як захват си трябваше, за да прекараш ножиците през три сантиметра от нещо, което приличаше на малко дърво.

— Това беше шипка, Сам, нищо добро нямаше да излезе от нея.

— Можеше да й дадеш някакъв шанс евентуално.

— Сам Ваймс, ако обичаш, запази невежеството си относно градинарството и не започвай да размахваш социални хипотези пред вбесена жена, хванала режещ предмет! Между растенията и хората има разлика!

— Мислиш ли, че мъжът й я е изпратил? — попита Ваймс, като се поотдръпна. — Той е в схемата, да знаеш, и се надявам още днес да мога да го улича в контрабанда, трафик на гоблини и несъмнено опит за изпращане на Джетро Джеферсън зад граница, за да го разкара от пътя. Знам какво става с гоблините, отведени в Хоуондаленд, и то определено не е полезно за тяхното здраве. Джеферсън ми каза, че Ръждьо стоял зад изселването на местните гоблини преди три години. Надявам се много скоро да се сдобия с потвърждение за това. Общо взето, поне ще разкарам усмивката от аристократичната му мутра.

Птичките пееха и розите насищаха въздуха с аромат, а лейди Сибил пъхна градинарските ножици в джоба на престилката си.

— Това ще опозори стария лорд Ръждьо, да знаеш.

— Не мисли, че не го знам — отвърна Ваймс. — Още като пристигнахме, старецът се опита да ме предупреди да стоя настрана, което само иде да покаже колко некадърен тактик е. Но трябва да му призная на стария кучи син, държи си на достойнството, честта и честността. Жалко, че същевременно е толкова твърдоглав, плиткоумен и несведущ. Ти обаче си права, това ще го нарани. Макар че сигурно е убил толкова много войници заради своето невежество, че позорът като стар познайник трябва вече да му е станал втора природа. — Той въздъхна. — Сибил, всеки път, когато ми се налага да арестувам някой глупец, който си е въобразявал, че може да се измъкне с измама, изнудване или шантаж, аз си давам сметка, че семейството му може и да пострада, разбираш ли? Все си мисля за това. Човърка ме отвътре. Проблемът е, че проклетите идиоти извършват престъпления! И аз се опитвам да спестя някои последствия за дребните риби, тъй да се каже, при положение че благодарността им се изразява в показания. Мога да поразтегна закона в името на по-висшата цел, но всичко си има граници.

Сибил кимна тъжно, а после сбърчи нос и попита:

— Не надушваш ли дим?

Уиликинс, който търпеливо стоеше настрана, се обади:

— Ефрейтор Нобс и неговата, мхм, млада… дама тръгнаха към чимширената алея с младия Сам, Ваше благородие. Сержант Детритус ги придружава под онова, което смятам, че се води… — Уиликинс завъртя думата из устата си като карамелен бонбон — …прикритие.