Терри Пратчетт - Смрък

Отгоре се разнесе вик: „Пай се, слизам!", и Ваймс видя как цялата конструкция на кулата затрепери, докато някакъв младеж се спусна от една греда на друга, внимателно проверявайки всяка, преди да прехвърли тежестта си. Скочи от метър височина и подаде ръка на Ваймс:

— Радвам се да се запознаем, сър Самюъл! Съжалявам, че е толкова раздрънкано, ама снощи още я сглобявахме. Голямо бързане падна! Какво да се прави, като е рекъл лорд Ветинари, трябва да стане. Ще я постегнем по-нататък, ако нямате нищо против. Вързах я с щракалките от главната линия, а те имат връзка с където си щете. Ще спретнем и едно отклоненийце до дома ви. Естествено, ще ви трябва някой тук да поддържа връзката, но като гледам, няма да има проблем. — Младежът изкозирува на Ваймс и додаде: — Желая ви късмет, сър, а сега отивам да хапна и да се изкъпя.

Шлемът на Ноби Нобс отново издрънча и в краката му падна лист хартия, омотан около камъче. Младежът го взе собственически и прочете съобщението.

— А, това е само служебно потвърждение за временно прекратяване на услугата, предвид че слизам за почивка. Помощникът ми го е написал. Нямаше нужда да го предава, но е съвестен, дребосъкът му с дребосък. Досега не съм виждал някой да учи толкова бързо. Веднъж му показваш как става и готово! Може да се разчита на дяволчето. Пък и с тези големи ръце няма проблем с клавиатурата.

Когато младежът си тръгна с подсвиркване, изводът изскочи в ума на Ваймс като скакалец.

— Смръдльо! Слез веднага тук, проклетнико! — кресна той.

— Ей ме на, командире! — Дребничкият гоблин вече стоеше едва ли не между краката на Ваймс.

— Ти? Ти! Ти се оправяш с щракалките ? Можеш ли да четеш?

Смръдльо разпери големите си ръце.

— Не, ама мога гледам, мога помня! Зелен хлапак дума: „Смръдльо, туй остро нещо се вика А", и Смръдльо не му трябва повтаря. И той дума: „Туй, дето мяза на задник, се вика В". Голем майтап! — Пропукващият глас замърка, но Ваймс сякаш долови някаква цинична проницателност. — Гоблин полезен, гоблин надежден, гоблин потребен, а? Гоблин жив!

На Ваймс му се стори, че само той чу тези думи. Малкият Сам се беше примъкнал да хване ръката на Смръдльо, но размисли.

— Какво си ти, Смръдльо? — тихо каза Ваймс.

— Какво си ти, Сам Ваймс? — ухили се Смръдльо. — Дръж, Сам Ваймс. Дръж заедно или сам. Най-много дръж себе. Дръж се, гусин Ваймс.

Ваймс въздъхна.

— Струва ми се доста вероятно да успея — потиснато отвърна той. Като се озърна, установи, че е приковал погледите на малкия Сам, Ноби Нобс и гоблинката, която иначе зяпаше Ноби, сякаш дребният ефрейтор е Адонис. Смутен, той сви рамене и се оправда: — Мина ми една мисъл през главата.

Откъдето и да го погледнеш, Фред Колън беше един от най-старите приятели на Ваймс. Както впрочем и Ноби Нобс, което си беше отрезвяваща мисъл. Ваймс откри сержанта на пътя за гоблинската пещера. Изглеждаше странно розов, замаян, но въпреки всичко в доста добро настроение, вероятно защото ядеше печен заек. Ядеше така, сякаш вече нямаше да види бял ден, какъвто очевидно беше случаят със заека. Веселка го наблюдаваше с известна угриженост отстрани, а когато зърна Ваймс, му се усмихна и вдигна палец, което беше окуражително.

Фред Колън се опита да изкозирува, но за целта му се наложи да се съсредоточи за малко.!

— Прощавайте, господин Ваймс, имах малко гадно премеждие. Всичко ми беше като в мъгла наистина и ей ме на изведнъж съм тука сред тия хорица.

Ваймс затаи дъх, а Фред Колън продължи:

— Много мили, много услужливи хорица. И много щедри при това. Какви ли не гъби ми дадоха, страшно вкусни. Малко им са кът дрешките, ама са добри хорица, казвам ви, каквото видях. То кара човек да се позамисли. Не съм сигурен за какво, ама го кара. — Той се огледа със странен блясък в очите. — Хубаво е тук, нали? Тихо и спокойно, далеч от влудяващите тълпи. Нямам против да поостана тук… Я колко е хубаво.

Сержант Колън млъкна, метна заешките кости през рамо и бързо бръкна в купчината камъни до себе си. Взе един. Ваймс ли си въобрази или той наистина просветна за миг, преди да се превърне отново в камък?

— Остани колкото ти душа иска, Фред — каза Ваймс. — Аз трябва да вървя, но Ноби ще бъде край теб, както и горе-долу всички останали от Стражата или поне така изглежда. Остани колкото ти душа иска — той улови погледа на Веселка Дребнодупе, — но може би не прекалено дълго.

Докато разходката с малкия Сами продължи надолу по хълма и през селото, още доста мисли минаха през главата на Ваймс. А когато Джимини се появи на прага на кръчмата и кимна безмълвно, с което каза сума ти неща, през главата на Ваймс мина още една мисъл — че всеки наблюдателен кръчмар знае накъде духа вятърът и опъва платна според него. Никой не знаеше по-добре от него откъде идват слуховете и как се разпространяват, но малкият конвой, нищо, че включваше Ноби Нобс и гоблинката, беше посрещнат с усмивки и кимвания там, където преди седмица щеше да се сблъска със стена от празни погледи. Понеже ужасната истина е, че никой не иска да е на губещата страна.