Терри Пратчетт - Смрък

Беше приятно да се разхожда отново с малкия Сам. Таткото тръгнал на възпитателна разходка със синчето, нали? Направо картинка.

За съжаление тази картинка включваше в далечен план сержант Детритус, който се сливаше с пейзажа. Всеки страж от тролската раса можеше да изпълни подобна задача просто като си махне бронята и забоде стръкче здравец зад ухото си, при което, тъй като природата му бе скалистокаменна, се превръщаше в част от пейзажа без ни най-малко усилие. Троловете стражи обикновено носеха гигантски версии на стандартната стражева екипировка, понеже силата на едно ченге до голяма степен се корени в това да изглеждаш като ченге. [36] Тоест нещо по-голямо, отколкото всъщност е, което става много гадно, ако решиш, че можеш да се заядеш с него, понеже си се налял до козирката с бира. Съображенията за сигурност нямаха място тук. Съществуват какви ли не оръжия, които в умели ръце могат да пробият стоманена броня, но единственият им ефект върху гол трол е, че го вбесяват.

В момента обаче Детритус не успяваше да се направи на незабележим. Той беше телохранител, дума да няма, при това носеше и миротвореца, който наистина можеше да направи онова, дето го пишеше в указанията. Някои оръжия са за еднократна употреба. Многоцевният арбалет на Детритус можеше да кара по цяла седмица. И някъде, където Ваймс не можеше да го види, което означаваше, че и никой друг не може, се намираше Уиликинс. Ей ти , значи, картинка: таткото, извел синчето си на разходка при наличието на достатъчно огнева мощ да избие цял взвод.

Сибил беше настояла и толкоз. Че Ваймс може да е в опасност, си беше едно на ръка, това Сибил го беше приела още в самото начало, но малкият Сами? Никога!

Докато изкачваха Обесническия хълм да разгледат новата семафорна кула, Ваймс си каза, че Стретфърд не би използвал арбалет. Той беше рационално средство, а един убиец… един истински убиец щеше да иска да е близо, където да може да вижда. Стретфърд беше убил гоблинската жена и беше продължил да я убива дълго след като беше умряла. На него му харесваше да убива. Щеше да иска Ваймс да знае кой го убива. Ваймс осъзна, че познава убийците твърде добре, за да има душевен мир.

Горе на хълма ги посрещна захиленият Ноби и изкозирува с вариация на тема „чевръстост", но с известно смущение, понеже не беше сам. До него седеше млада гоблинка. Ноби припряно се опита да я изкъшка и тя, очевидно с неохота, се отдръпна на минималното безопасно разстояние, все така влюбено зяпнала ефрейтора.

Въпреки всичко Ваймс се помъчи да сдържи усмивката си и успя да си докара строго изражение.

— С местните ли си другаруваш, Ноби?

Малкият Сам отиде до гоблинката и я хвана за ръката. Явно имаше склонност да прави така с всички от женски пол, които срещаше за пръв път. Ако питаха баща му, този навик вероятно щеше му отвори немалко врати в живота. Момичето се опита внимателно да издърпа ръката си, но малкият Сам беше безмилостен окупатор.

Ноби явно се притесни.

— Аз не си другарувам с нея, господин Ваймс, тя иска да си другарува с мен! Домъкна ми се тука с тая сламена кошница с гъбки да ми ги тика в устата, честно!

— Сигурен ли си, че не са отровни?

Ноби се вцепени.

— Не знам, господин Ваймс. Аз ги изядох тъй или инак, много бяха вкусни, едни такива хрупкави, леко лютивички… Ама Фред вече е тук, сър. Тази млада дама — и за изненада и одобрение на Ваймс, Ноби не сложи в кавички думата „дама" — отиде право при него и взе оная странна лъскава съдинка от ръката му. Пък то това си беше изумително, щото никой друг не можа да му я измъкне — и ей го на! Съвсем нормален! Ама май ще трябва да му напомним за къпането и че се дриска само в кенефа и прочее.

Ваймс се отказа. Ами нали всяка организация трябва да си има гръбнак, та затова е логично, че ще има и нещо от анатомията, обикновено предназначено за кучешка храна. Ноби обаче беше лоялен и късметлия, а ако има нещо, което наистина му трябва на един полицай, това е късметът. В случая на Ноби май му беше излязъл късметът.

— Какво правиш тук горе, Ноби? — тросна се Ваймс. Ноби го изгледа, сякаш се е чалдисал, и посочи клатушкащата се кула.

— Ми нали трябва да проверявам съобщенията по щракалките, господин Ваймс. То той младият Тони, дето е горе, като ги напише , ги омотава въз някой камък и ги мята, та затуй… — Нещо изтрополи по шлема на Ноби и той ловко улови увития в хартия камък, преди да се търколи на земята —…та затуй стоя баш тук, господин Ваймс. — Ноби разгъна хартията и обяви: — Една двойна каюта и една единична на „Сладката Роберта", потегляне в 9 сутринта утре! Късметлия сте, господин Ваймс! Щракалки! Какво щяхме да правим без тях, а?