Терри Пратчетт - Смрък

— Всичко това се корени в алчността — продължи Ваймс. — Алчността и проклетата дрога. И двете са гибелни, но алчността е убиец, далеч по-лош от дрогата. Знаеш ли, като говоря на млади служители като теб, обикновено казвам, че в определени случаи трябва непременно да тръгнат по дирите на парите. Затова следва да се запиташ: „Кой ще загуби? Кой ще спечели?". — Ваймс със съжаление хвърли угарката от цигарата си във водата. — Понякога обаче трябва да тръгнеш по дирите на арогантността… Да търсиш онези, които дори не допускат, че законът може да ги стигне, защото вярват, че действат по право, каквото останалите нямат. Работата на служителя на закона е да им даде да разберат, че грешат!

Слънцето вече се скриваше зад хоризонта.

— Командир Ваймс, у вас има нещо, което сам-самичко ще задвижи колелата на тоя кораб, ако рече да се запъне! — с възхита възкликна Небивал. — Помня, че четох как се каните да арестувате и боговете за техните грешки.

Ваймс поклати глава.

— Сигурен съм, че никога не съм заявявал нещо подобно! Но законът е ред, а редът е закон и той трябва да бъде най-висшата инстанция. Светът се крепи на него, небесата се крепят на него! Без ред, момко, една секунда не може да следва другата.

Той усети, че се олюлява. Безсънието може да отрови ума, да го залута в странни посоки. Ваймс усети ръката на Небивал на рамото си.

— Ще ви изпратя до каютата, командире. Денят беше много дълъг.

Ваймс не помнеше как се е съблякъл и си е легнал в леглото или по-скоро в койката, но явно го беше сторил и съдейки по малките петна бяла пяна в миниатюрния умивалник в каютата, очевидно си беше измил и зъбите. Заспа мъртвешки, направо се разпадна на молекули, освен онази част от разпадането, в която се превръщаш в прах. Единственото, което си спомняше, беше хладна чернота, а с пробуждането му възкръсна и увереност, сякаш чернотата му беше оставила съобщение за момента, в който ще дойде в съзнание.

Той те преследва, Дежурен по дъска Ваймс. Знаеш това, защото позна онова, което видя в очите му. Познаваш този тип същества. Те искат да умрат от деня на раждането си, но нещо се обърква и вместо това убиват. Той ще те открие, също като мен. Надявам се тримата да се срещнем на тъмно.

Когато съобщението избледня, Ваймс се втренчи в отсрещната стена, където след деликатно почукване се отвори врата, за да разкрие стюарда, понесъл нещо, което гарантирано прогонва всички кошмари, а именно — чаша горещ чай. [34] Звукът на лекото подрънкваме на порцеланова чашка върху порцеланова чинийка прогонва всички демони, което е малко известен факт.

— Няма нужда да ставате, командире — бодро го поздрави стюардът, като грижливо постави чашата чай в малка вдлъбнатина на масичката, която някой прозорлив човек беше предвидил в малката каюта, така че въпросната чаша да не се пързаля из нея. — Капитанът би искал да ви уведоми, че ще пристигнем след двайсетина минути, макар че ще се радваме, разбира се, да останете на борда и да хапнете за закуска, докато изчистим палубата и сменим воловете и, естествено, вземем пощата, фураж и неколцина пътници. Днес камбузът предлага… — тук стюардът ентусиазирано изреди дълго меню с чревоугодни мащаби, завършвайки тържествуващо със „сандвич с бекон!".

Ваймс прочисти гърло и унило запита:

— Предполагам, че нямате мюсли, нали?

Все пак Сибил беше само на двайсетина минути разстояние.

Стюардът явно се озадачи.

— Ами… да, сигурно имаме съставките, разбира се, но не си представях да сте по заешките изпълнения.

Ваймс отново си помисли за Сибил.

— Е, днес нослето ми явно помръдва.

Колкото и луксозна да беше каютата, определено й липсваше пространство. Ваймс успя да се обръсне с подарения му от стюарда „с комплименти от капитана, командире" бръснач, а с помощта на далновидно оставените легенче, сапун, изтривалка и миниатюрна хавлия съумя някак да се справи с онази форма на къпане, която старата му майка наричаше „да измиеш видимите части". При все това той им отдаде дължимото, полагайки известно старание с ясното съзнание, че този малък дървен свят много скоро ще се изпари и той отново ще се върне в света на Сам Ваймс, любящ съпруг и баща. Докато се привеждаше в приличен вид обаче, той периодично се обръщаше към себе си в огледалото за бръснене, възкликвайки: „Фред Колън!".

Луксозната каюта се беше оказала чудесно място за сън, макар и толкова тясно, че всъщност би била подходяща само за придирчив труп. Но най-накрая, когато всяка част от Ваймс, която успя да достигне, беше надлежно, ако не и ексцентрично изтъркана, а стюардът му донесе отшелническа порция плодове с ядки, той се озърна да види дали не е забравил нещо и зърна лице в огледалото за бръснене. Беше си неговото собствено, макар че трябва да се каже, че това явление не е необичайно при огледалата за бръснене. Ваймс от огледалото каза: