Терри Пратчетт - Смрък

Ваймс се втрещи след маршируващите гоблини, които ускориха крачка към храсталаците в края на корабостроителницата, където изчезнаха и на Ваймс му мина през ума, че дори да се втурне и да почне да рови из тях, няма да намери и следа от гоблини. Направо се слиса. Това нямаше чак такова значение — ченгетата често се слисват. Работата му беше да въведе някакъв ред в света, но имаше моменти, в които му се щеше светът да не е чак толкова объркан.

— Добре ли сте, командире?

Ваймс се обърна и се втренчи в сериозното лице на лейтенант Кеклик.

— Ами… не съм сигурен откога не съм спал както трябва, но поне си стоя на краката! И имам всичките имена и описания.

Да де, три имена, а едното — о, какво име беше едното! тоест ако се вярва на думата на някой, щастлив да се нарича Изверг. Е, човекът гонеше петдесетака, не особено добра възраст да бяга и да се крие. Не, капитан Изверг нямаше да е проблем. Нито Джеферсън, колкото и луда глава да беше идиотът. Онова, което Джеферсън само подозираше, капитан Изверг го знаеше. Само че Ваймс, от своя страна, не беше настоял да си пробва силите срещу помощник-капитана на „Кралицата", безспорно неприятна мутра с брадичка като касапски чепик. Въпросният в момента се набираше към тях, сподирян от неспокойния капитан Изверг, който се суетеше край него. Ваймс отиде до ковача.

— Стига, Джетро, Изверг ще ти плати каквото трябва, за да зарадва лейтенанта и да си запази кораба. Пиши го бегал, а?

— Да, ама остава пустият помощник-капитан — изръмжа ковачът. — Останалият екипаж се държа горе-долу прилично, ама той е гнусен кучи син!

— Е — сви рамене Ваймс, — ей ти го нà тогава. Ще стоя тук да съм сигурен, че ще е честен двубой. Интересен ден се очертава. Пробваме различни видове правораздаване — бързо и без да притесняваме никакви адвокати. Така че давай! Той знае какво искаш и ти също, господин Джеферсън.

Все повече членове на екипажа се стичаха към тази част от плажа. Ваймс огледа лицата (до едно издаваха труженическата интуиция, че може да се очаква една доста разпускаща порция здравословно насилие) и прочете неизречения диалог. Помощник-капитанът наистина изглеждаше като човек, който използва доста юмруците и сприхавостта си. Така значи, каза си Ваймс, сигурно щеше да има доста от екипажа, които биха се радвали да го видят как получава малък урок… или дори страшно голям. Той повика съперниците при себе си.

— Господа, боят е ръкопашен. И двамата сте наясно. Ако видя нож, боговете да са на помощ на онзи, който го е извадил. Тук няма да има никакви извергства, с изключение на вас, разбира се, капитане, и заявявам пред всички ви, че ще спра боя, когато реша, че на единия му е дошло достатъчно. Вие сте на ход, господа. — С тези думи той бързо отстъпи назад.

Никой от двамата не помръдна, но Джеферсън запита:

— Знаеш ли правилата на маркиз дьо Въртиопаш, специално предназначени за юмручен бой?

Помощник-капитанът се ухили злобно:

— Че как не!

Ваймс не видя, наистина не видя със собствените си очи какво стана след това. Несъмнено никой не успя да го види, но по-късно всички се съгласиха, че Джеферсън се е завъртял шеметно и е проснал моряка от воле. Шумът от тежкото му, срутващо се на пясъка тяло беше единственото, което наруши тишината.

След секунда Джеферсън, разтривайки юмрук, за да върне малко кръв в него, погледна надолу към падналия гигант и отвърна:

— Аз пък не. — Той обърна очи към Ваймс: — Знаеш ли? Нарочно пикаеше върху гоблините в трюма. Кучи син.

Ваймс напрегна мускули, в случай че поваленият има дружки без чувство за хумор, но всъщност избухна смях. Все пак на земята лежеше тръшнат бабаит, а това определено се отразяваше на не един джоб.

— Поздравления, господин Джеферсън, чиста проба честен бой! Предполагам, че господата ще отнесат помощник-капитана да си полежи на кораба. — Ваймс изрече това като инструкция, чието изпълнение беше незабавно предприето, но все пак добави: — Ако нямате нищо против, капитан Изверг? Добре. А сега, струва ми се, двамата с вас трябва да посетим на съвсем приятелски начала заедно с лейтенанта участъка на куирмската стража, където ще има малко документчета за подписване.

— Сигурно ще бързате да си тръгвате, командире — обади се лейтенантът, като поеха по „рю дьо Пробудù".

— Е, да — кимна Ваймс, — предполага се да съм в отпуск. Ще взема младия Левак от болницата и ще намеря някакъв начин да се върна в резиденцията.

Лейтенантът изглежда се изненада: