Глен Кук - Сенчести игри

Никой не оспори. А може би трябваше. Но всички чувствахме, че съдбата ни е предоставила възможност и ще бъдем пълни идиоти да я пропилеем. А и след като не очаквахме да оживеем след първото препятствие, нищо не губехме, ако продължим напред.

— Чудя се доколко са обичани Сенчестите сред поданиците си. Можем ли да разчитаме на местните за подкрепа?

Никакъв коментар. Ще разберем по трудния начин.

Продължихме с приказките. Накрая се изнизах, за да помагам с медицинската работа, кърпенето и шиенето, докато същевременно раздавах заповеди чрез цяла върволица пратеници. Тази нощ успях да си открадна само два часа сън.

Кавалерията се насочи на изток, а легионът на Могаба точно потегляше на юг, когато Господарката дойде при мен.

— Променливия е разузнавал напред. Казва, че има почти видима разлика у хората с разпространяването на новината за битката. Всички са възбудени. Тези, които сътрудничат на Сенчестите, пък са притеснени и объркани. Вероятно ще изпаднат в паника и ще избягат, чуят ли, че идваме.

— Добре. Даже чудесно. — След десетина дни щяхме да разберем със сигурност какво въздействие е имала битката при Годжа. Възнамерявах да напредвам към Деджагор с двадесет мили на ден. Пътищата южно от реката бяха сухи. Колко ли чудесно трябва да е било за тях…

Джамахарадж Джах навреме разположи оцелелите от своите хора и устрои няколко много хитри засади. Сбирщината му покоси две хиляди от бежанците при Годжа.

Той никак не хареса плановете ми за нахлуване. Още по-малко одобри как взех от неговите оцелели, за да попълня липсващи места в моите редици. Но не спори много.

Не срещнахме съпротива. В бившите Талиански територии из селата, в които още живееха някогашните им обитатели, ни посрещнаха приветливо. С тях не се бяха отнасяли добре. Мнозина таяха много горчивина и ярост. Хагоп каза, че всички те са готови да помагат за победата над Сенчестите.

— Проклет да съм — казах си. — Преди година и половина бяхме само седмина. Сега сме цяла орда. Вземи тези, които са в най-добра форма. Въоръжи ги с плячкосаните оръжия. Разпредели ги така, че всеки четвърти човек в легионите на Могаба и Очиба да е нов. Което ще означава да изоставим вече тренирани мъже — тях ги премести в легиона на Синдаве. На него също му дай един на четири. Би трябвало да го подсили достатъчно. Всички останали можем да въоръжим и да използваме за помощници или гарнизонни за по-малките градове.

Местността между местонахождението ни и реката не беше твърде населена, но с приближаването към Деджагор това щеше да се промени.

— Останалите могат да се присъединят. Все ще намерим как да ги използваме.

Но с какво щях да ги храня? Нашите провизии свършиха и сега консумирахме пленените при Годжа.

Деджагор вече не изглеждаше толкова обещаващ. Някои от пленените затворници идваха от този град. Те казваха, че стените са над петнадесет метра високи. Смятаха, че издигналият ги Господар на сенките е демон.

— Каквото е писано да стане, ще стане — помислих си.

Ентусиазмът се поохлади. Всички имахме време да помислим. Въпреки това духът беше по-висок, отколкото на път към Годжа.

През следващите няколко дни имаше дребни схватки, но нищо сериозно. В повечето случаи просто момчетата на Хагоп и Мускуса се натъкваха на вражески войници, които бързаха недостатъчно да избягат от нас. Най-накрая кавалерията ни беше започнала да се държи професионално.

Позволих плячкосване само със строгото условие да се нападат единствено изоставени къщи. В повечето случаи вършеше работа. Проблеми ми създаваше, както и очаквах, единствено Едноокия, чието мото е, че всичко, което не е заковано за земята, е негово, и всичко, което може да изтръгне, не е заковано за земята.

Преминахме през няколко малки градчета без сериозни проблеми. Последните няколко селища поверих на освободените затворници, цинично оставяйки ги да излеят гнева си, като същевременно пестях собствените си войски.

Колкото повече се приближавахме към Деджагор (официалното име според Сенчестите беше Стормгард), толкова по-питомна изглеждаше земята. Последния ден се движехме през ниски хълмове, които бяха терасирани и покрити с напоителни канали. Затова направо се изненадахме, когато излязохме от тази местност и видяхме града.

Стормгард бе заобиколен от равнина, плоска като маса, която се простираше поне на една миля във всички посоки, с изключение на няколко малки могили, високи едва няколко метра. Полето изглеждаше като поддържана морава.