Глен Кук - Сенчести игри

Втора мълния прогори дъната на очите ми. Но и тя пропусна, макар и да мисля, че се отклони точно преди да удари.

Когато погледът ми се проясни, мернах гигантски вълк, който тичаше редом с нас отдясно, покривайки разстоянието с подскоци, които засрамваха дори нашите коне. Старата ми дружка Променливия. Точно навреме.

Още две мълнии пропуснаха. Градинарят щеше да издивее, като видеше колко чимове сме изскубнали от моравата му. Завършихме обиколката си и се обърнахме към лагера. Преследвачите ни се отказаха.

Докато слизаше от седлото, Могаба каза:

— Привлякохме огън. Сега знаем срещу какво сме изправени.

— Един от Господарите на сенките е там.

— В лагера може и да има още един — каза Господарката. — Почувствах нещо…

— Къде отиде Променливия? — Отново го нямаше. Всички вдигнаха рамене. — Надявах се да дойде и да ни информира за състоянието на нещата. Гоблин, това беше много глупава поза.

— Естествено. Накара ме да се чувствам четиридесет години по-млад.

— Ще ми се аз да се бях сетил — измърмори Едноокия.

— Е, вече знаят, че сме тук и че сме много лоши, но не виждам да бягат панически. Явно ще трябва да измислим как да им сритаме задниците.

— Сигурно възнамеряват да се бият извън стените — каза Могаба. — Иначе онова укрепление нямаше да е там.

— Да. — Разни неща се прескачаха из ума ми. Все едно съм роден с едничката цел да измислям стотици от тях. — Ще ги оставим сами тази нощ. Ще се разположим и ще чакаме битката на сутринта, но ще ги оставим те да дойдат. Къде са ми картите на града? Имам идея.

Говорихме часове наред, докато хаосът на все още оформящия се лагер бушуваше наоколо ни. След като падна здрач, изпратих неколцина да нагласят няколко номера и да поставят следи, по които легионите при настъплението си да се ориентират. После казах:

— Не трябва да се тревожим твърде много. Едва ли ще се бият с нас, освен ако не се приближим твърде близо до стените. Наспете се. Сутринта ще видим какво ще стане.

Много чифта очи ме погледнаха едновременно, след това в унисон се обърнаха към Господарката. Рояк усмивки премина като мимолетен вятър. После всички се изнизаха, прикривайки смеха си, и ни оставиха сами.

Кофата и момчетата му не се помайваха. Отидоха до хълмовете и отклониха един от напоителните канали, за да доставят вода в лагера. Аз го измислих. За да получи всеки човек поне по чаша вода, ни трябваха две хиляди и петстотин галона. Като прибавим и животните, ставаха три хиляди и петстотин. Но и хората, и животните имат нужда от повече от една чаша, за да са добре. Не знам какво количество вода преминаваше през канала, но малко от него се похаби.

Работната ръка също не остана без работа. Момчетата от Опал изкопаха няколко изкуствени басейна. Единият беше предвиден за къпане. В качеството си на големия лош шеф се прередих на опашката.

Все още мокър, отидох да видя дали Могаба е свършил всичко, което всъщност нямаше нужда да проверявам. Стражите заемаха постовете си. По барикадите имаше хора. Заповедите за нощта бяха раздадени. Едноокия изпращаше Жабешко лице на разузнавателни мисии, вместо да се скита напразно. Всичко, което беше необходимо.

Аз си нямах работа.

Това беше Нощта.

Накрая вече нямаше с какво да си губя времето и се върнах в палатката. Извадих картата си на Стормгард и я прегледах отново, после се захванах да дешифрирам Аналите. С времето им отделях по-малко време, отколкото ми харесва, но това е цената на командването. Може би Мъргън щеше да ме замести… Преведох три страници и си записах някои неща. Започнах да се успокоявам с мисълта, че тя все пак няма да дойде, но точно тогава Господарката влезе.

Тя също бе изкъпана. Косата й беше влажна. Призрачен аромат на лавандула или лилия се носеше около нея. Изглеждаше малко бледа и треперлива и не смееше да ме погледне в очите, не знаеше какво да прави или каже, след като веднъж е влязла. Закопча отвора на палатката.

Затворих книгата. После я прибрах в обкованото с мед ковчеже. Захлупих мастилницата и почистих писалката. И на мен не ми идваше нищо наум.

Цялата тази тривиална срамежливост беше глупава. Така си играехме и остарявахме вече цяла година. По дяволите. Бяхме големи хора. Достатъчно стар се чувствах да бъда дядо. Може би дори и някъде бях. А тя е преживяла достатъчно, за да бъде баба на всички ни.

Някой трябваше да хване бика за рогата. Не можеше да продължаваме така, всеки да чака другият да направи първата крачка.