Глен Кук - Сенчести игри

Е, разбира се, и един от изстрелите на втория залп бе преминал през защитата му. Предполагам, че това донякъде го е разсеяло.

Липсата му на ефективност трябваше да е работа на Променливия.

Изоставиха може би пет хиляди мъже навън. Онази част от мен, бойният водач, бе разочарована. Надявах се на повече вреда. Не възнамерявах обаче да атакувам лагера, за да я нанеса. Привиках хората си, заповядах да изчислят загубите ни, разпределих кавалерията да посрещне всеки, който се опита да дойде от лагера или града, а после се заех с работата си.

Поставих дясното крило на няколко метра от пътя, който следвахме до Стормгард, на ръба на обсега на лъковете над градската порта. Линията стоеше под прав ъгъл на пътя. Оставих мъжете да се отпуснат.

Строителите на дигата се заеха с работата си, като използваха придобития опит. Започнаха да копаят канал от другата страна на пътя. Започваше на един изстрел разстояние от града и продължаваше към хълмовете. Беше широк и дълбок и щеше да предпазва фланга ми.

Работниците пренесоха пръстта на пътя и започнаха да строят рампа. Други им осигуряваха защита, докато работеха все по-близо до стената.

Толкова много хора могат да преместят наистина доста пръст. Защитниците видяха, че ще имаме рампа, стигаща току до стената, само за няколко дни. Това не им хареса. Но нямаше как да ни попречат.

Хората тичаха в суматоха като мравки. Бившите затворници имаха сметки за разчистване и работеха с такова настървение, сякаш жадуваха за кръв преди залез-слънце.

Около средата на следобеда започнаха да спускат единия край на рампата надолу, без да крият факта, че възнамеряват да копаят, за да влязат не само отгоре, но и отдолу. Започваха да дълбаят канал и около левия ми фланг.

До три дни армията ми щеше да е защитена от два дълбоки окопа, които като фуния да запращат атаката ми по рампата и през стената. Нищо не би могло да ни спре.

Налагаше им се бързо да направят нещо там вътре.

Надявах се, че преди да се сетят какво да ми сторят, аз ще съм им направил нещо.

Късен следобед. Небето започна да се заоблачава. Светкавици пробягваха игриво иззад хълмовете. Лош знак. Бурята щеше да пречи на моите момчета повече, отколкото на врага.

Дори и при това положение, и въпреки студения вятър и капчиците дъжд, които носеше, строителите спряха само за една кратка вечеря, преди да запалят фенерите и лагерните огньове, за да могат да продължат работа. Разположих часови, за да няма изненади и започнах да разпределям войските си по постове и часове за почивка.

Чудесен ден. От мен се очакваше само да стоя на едно място и да изглеждам елегантно, давайки заповеди, които вече бях измислил.

И да се чудя какво ли значеше миналата нощ в цялата си делничност.

Това беше нощта на нощите, но не достигна очакванията. Дори по някакъв „е, най-накрая стигнахме и до тази част“ начин се оказа разочароваща.

Не че бих я сменил с друга или щях да сторя нещо различно, ако имам втори шанс. Никога.

Един ден, когато бъда стар и пенсиониран и нямам какво по-добро да правя от това да философствам, ще посветя една година, за да разбера защо очакването е по-добро от консумацията.

Изпратих Жабешко лице да проучи настроението сред вражеските редици. Оказа се черно. След като ги бяха газили слонове, не искаха повече битки.

По стените на Стормгард нямаше много патрули. По-голямата част от мъжкото население на града беше излязло тази сутрин и така и не се върна. Но Жабока докладва, че няма особени проблеми около централната цитадела, където живееше друг Господар на сенките. Всъщност импът дори усетил увереност в резултата от всичко това.

Бурята продължи на север. И беше отвратителна. Събрах капитаните си.

— Приближава много свирепа буря. Може доста да усложни това, което се опитваме да направим, но все пак продължаваме. Тъкмо ще го очакват още по-малко. Гоблин. Едноок. Изтупайте прахта от добрата стара приспиваща магия.

Те ме изгледаха подозрително. Гоблин измърмори:

— Почва се. Поредната проклета причина да не можем да спим тази нощ.

— Ще взема накрая да я използвам срещу него тази магия — каза му тихо Едноокия. А на висок глас добави: — Разбира се, Знахар. Какво прехвърча из главата ти?

— Ние. Не из главата ми, а над стените, за да отворим портата, след като вие приспите стражите.

Дори Господарката се изненада.

— Наистина ли ще изхабиш толкова усилия по тази рампа?

— Изобщо не съм възнамерявал да я използвам. Просто исках да ги убедя, че съм предприел определена посока на действие.