Глен Кук - Сенчести игри

— Тук е имало магия — измърмори Гоблин.

— Знам — отрони Едноокия.

Пълно съгласие между двамата. Поне веднъж.

Извадих меча си. Сега нито по него, нито по костюма ми имаше пламъци. Гоблин и Едноокия си имаха други грижи.

Намерихме Променливия и Господарката на сенките при парапета на кулата. Видоменителя беше в човешката си форма. Държеше Сенчестата под контрол. Тя представляваше дребно и невзрачно, облечено в черно нещо, почти невъзможно да го приемеш за истинска опасност. Нямаше и следа от спътницата на Променливия. Прошепнах на Гоблин:

— Един липсва. Стой нащрек.

— Ясно. — Той разбираше какво става. Никога не съм го виждал по-сериозен.

Променливия тръгна към Сенчестата. Тя нямаше накъде да отстъпи. Посочих на Господарката да застане от дясната му страна. Аз отидох отляво. Не съм сигурен какво точно правеше Едноокия.

Хвърлих поглед към лагера на юг от града. Докато се промъквахме из кулата, дъждът беше спрял. Лагерът ясно се виждаше на светлината на лагерните си огньове. Останах с впечатлението, че знаят, че тук нещо не е наред, но не мислят да проверяват точно какво.

Намираха се удобно близо. Само да разположех артилерия по стените, животът щеше да им се стъжни.

Сенчестата се отдръпна още малко към парапета, очевидно неспособна да направи каквото и да било. Защо всички бяха безпомощни? Коя беше тази? Сянка на бурята?

Променливия стоеше толкова близо, че можеше да я пипне.

Зяпнах. Чух как на няколко крачки от мен Господарката изстена.

Но го каза Едноокия:

— Да пропадна в ада! Приносителя на бури! Но тя трябваше да е мъртва!

Приносителя на бури. Още една от истинските Десет, Които Били Покорени. Още една, която се очакваше да е умряла в битката при Чар, след като уби Обесения и… и Променливия!

Аха! Сега ми стана ясно. Изравняване на резултата. Видоменителя е знаел през цялото време. Целта му от самото начало е била именно да стигне до Приносителя на бури.

А щом един мистериозно оцелял Покорен тук въртеше собствени игри, не можеше ли да има и други?

Да речем, още трима?

— Какво, по дяволите, става? Да не би всички да са тук, освен Обесения, Хромия и Ловеца на души? — Тези тримата ги видях да умират със собствените си очи.

Господарката само клатеше глава.

Дали и тези тримата си бяха отишли? Аз самият убих Хромия веднъж, а той се върна…

Отново ме побиха тръпки.

Докато бяха Господари на сенките, ги възприемах като анонимни твари, които ми причиняват само стандартни безпокойства. Но Покорените… Някои от тях имаха много специални и лични причини да мразят отряда.

Този момент на разкрития обърна цялата война с главата надолу.

Нямам представа какво премина между Променливия и Приносителя, но въздухът беше наелектризиран от омразата им.

Покорената изглеждаше безпомощна. Защо? Само преди минути докарваше чудовищна буря, която да ни помете. Променливия не беше по-силен от нея. Освен ако някак не бе стигнал до този бич за всеки Покорен — Истинското Име.

Погледнах към Господарката.

Тя го знаеше. Както и всичките им Истински Имена. И не бе изгубила знанието си заедно със силите.

Сила. Дори не ми бе минало през ум какво имам в ръцете си през цялото време. Онова, което знаеше тя, струваше хиляда кралски откупа. Тайните, заключени в ума й, можеха да поробят или спасят цели империи.

Стига да съзнаваш, че ги знае.

Някои хора го помнеха добре.

Тя бе проявила много по-голяма смелост с напускането на Кулата и империята си, отколкото предполагах.

Имах нужда от много размисъл и преизчисляване. Тези Господари на сенките, Променливия, Оплаквача, всички те знаеха онова, което аз току-що осъзнах. Тя имаше огромен късмет, че още не са я сграбчили и изстискали.

Променливия държеше Приносителя на бури с огромните си грозни ръце. И чак тогава тя започна да се противи. С внезапна и изненадваща агресия Сенчестата направи нещо, което отхвърли Видоменителя до самия парапет. Той остана там за миг със стъклен поглед.

Покорената се затича.

Аз стоварих меча си отгоре и право в корема й. Не остави и следа, но я спря на място. Господарката я удари от другата страна и я повали на земята. Аз отново се нахвърлих върху нея. Но тя стана и пак се раздвижи. А пръстите й танцуваха. Между тях трептяха искри.

О, мамка му!

Едноокия я спъна. Двамата с Господарката я заудряхме с мечовете без особен резултат. Тогава Мъргън я порази с върха на копието, на което се вееше знамето на отряда.