Глен Кук - Сенчести игри

Изкушавах се да атакувам още сега. На отсрещната страна се пържеха в същински ад, докато се опитваха да се организират. Но им дадох време. Съдейки по вида им, повечето от тях изобщо не искаха да са там. Нека хубаво огледат спретнатите ни и стегнати редици — всички в бяло и готови да ги насечем на парчета. Нека имат време да си помислят колко ще е хубаво да се върнат зад тези чудесни стени.

Сигнализирах на Мъргън. Той потегли напред, галопирайки пред лицето на врага с развято знаме. Стрели полетяха и пропуснаха. Той закрещя подигравателно. Но не ги ужаси дотам, че да побегнат.

Моите два гарвана полетяха след него и бяха последвани от хиляди други, дошли от един бог знае къде. Братството на смъртта, кръжащо над обречените. Добър щрих, дънер. Но пак не стигна, за да се разбягат.

Двамата ми спътника се върнаха на раменете ми. Чувствах се като паметник. Само се надявах гарваните да имат по-добро възпитание от гълъбите.

Мъргън не остана доволен от първото си преминаване, затова обърна и тръгна в обратна посока, крещейки още по-силно.

Забелязах някакво безредие сред вражеските редици, което се приближаваше напред. Някой или нещо, седнало в поза лотос, изцяло в черно, се рееше на пет стъпки над земята. Спря на няколко метра пред другата армия. Господар на сенките? Би трябвало. Побиха ме тръпки само да го гледам. Аз, в моя страшен, но фалшив костюм.

Виковете на Мъргън успяха да раздразнят някого. Неколцина конника, после и още, се втурнаха към него. Той се обърна в седлото си и закрещя по тях. Не можеха да го хванат, разбира се. Не и докато е на този кон.

Измърморих. Недисциплинираността не беше толкова повсеместна, колкото ми се искаше.

Мъргън се размотаваше, оставяше ги да се приближават още и още, за да им избяга, когато бяха само на няколко метра от него. Последваха го точно до плетеницата от жици, която поставих сред тревата през нощта.

Мъжете и конете се проснаха по земята. Още коне се спънаха във вече падналите животни. Стрелците ми изпратиха дъжд от стрели, който покоси повечето хора и коне.

Извадих димящия си меч и сигнализирах, че потегляме. Барабаните забиха бавния си ритъм. Мъжете в предните редици разрязаха жиците и довършиха оцелелите. Мускуса и Хагоп надуха тромпетите по фланга, но не атакуваха. Не още.

Моите момчета можеха да маршируват в права линия. На тази прекрасна равна почва запазиха изряден строй по целия фронт. Гледката сигурно беше много впечатляваща от другата страна, където имаше хора, които още си търсеха места.

Подминахме първата от малките могили, разпръснати из равнината. По нея трябваше да се изкачи артилерията и да стреля, когато сметне за подходящо. Надявах се, че Клетус и хората му имат достатъчно акъл да не дразнят Сенчестия.

Тази твар беше неизвестният фактор в уравнението.

Надявах се, че Променливия е нейде наоколо. Без него всичко можеше да отиде по дяволите, ако онова копеле там си изпуснеше нервите.

Двеста метра. Стрелците им запращаха криво насочени стрели по Господарката и мен. Аз спрях и дадох нов сигнал. Легионите също спряха. Много добре. Нар внимаваха.

Богове, отсреща наистина имаше много народ.

И онзи Сенчест, който просто си се рееше, може би чакаше аз да се намеся. Имах чувството, че зяпам в ноздрите му.

Но не стори нищо.

Земята потрепери. Вражеските редици се разбъркаха. Видяха какво става, а беше твърде късно да направят каквото и да било.

Слоновете прогърмяха през празните пространства между отрядите ми, набирайки скорост. Когато ме подминаха, момчетата отсреща вече крещяха и търсеха къде да избягат.

Залп от дванадесет катапулта профуча над главата ми и заваля около Господаря на сенките. Бяха добре насочени. Четири дори го уцелиха. Натъкнаха се на защитна магия, но го поразтърсиха. Много невзрачен беше тоя Сенчест. Явно лимитът му бе да се опази жив.

Втори залп го уцели точно преди слоновете да застигнат мъжете му. Този път катапултите стреляха още по-точно.

Дадох сигнал, който изпрати четирихилядната пехота и кавалерията ми в яростна атака.

Останалите оформиха фронтова линия и продължиха да напредват.

Клането бе невероятно.

Притискахме ги назад и назад, и все по-назад, но бяха толкова много, че всъщност така и не прекършихме фланга им. Когато започнаха да бягат, мнозинството успяха да достигнат лагера. Никой не се завърна в Стормгард. Градът бе затворил портите си пред тях. Извлачиха своя Сенчест господар със себе си. А аз не бих си направил труда. Оказа се безполезен като виме на шопар.