Глен Кук - Сенчести игри

Успях да ги докарам до посредствено приличен вид. Мъргън извади знамето. Имаше и приятен бриз, който да го развява. И разкошните черни коне, нервно потропващи с копита и нетърпеливи да потеглят отново. А настървеността им се предаваше и на по-малките им братовчеди.

Екипировката беше прибрана и натоварена по животните. Нямаше причина да се застояваме, като се изключи глождещото ме усещане, че това пътуване ще бъде всичко друго, освен обикновено влизане в град.

— В драматично настроение ли си, Знахар? — попита ме Гоблин. — Ще ли ти се да направиш шоу?

Щеше ми се и той прекрасно го знаеше. Искаше ми се да плюя предизвикателно на предчувствията си.

— Защо, какво имаш на ум?

Вместо да ми отговори директно, той се обърна към Едноокия:

— Когато слезем и превалим онази седловина, така че за пръв път да ни огледат добре, докарай малко гръмотевици и онзи Злокобен Вой на Тромпети. Аз ще изкомпозирам една Езда през Огъня. Това трябва ясно да им покаже, че Черният отряд отново е в бизнеса.

Погледнах Господарката. Изглеждаше почти развеселена, отчасти като горд родител.

За момент Едноокия като че ли щеше да направи кавга. За щастие го преглътна и само кимна учтиво.

— Ако ще го правим, да го правим, Знахар.

— Потегляме — наредих аз. Не знаех какво имат предвид, но когато искат, могат да направят голяма шарения.

Магьосниците поеха водачеството, Мъргън ги следваше на няколко крачки с развяващото се знаме. Останалите се наредихме в обичайната редица, като аз и Господарката отново яздехме рамо до рамо и водехме допълнителните животни. За момент видях блестящите голи гърбове на Смотаняка и Идиота и си помислих, че най-накрая имаме истинска пехота.

В началото пътеката беше тясна, стръмна и с остри завои, но след около една миля започна да се разширява, докато накрая почти се превърна в път. Подминахме няколко колиби, които очевидно принадлежаха на овчари, но не бяха дори наполовина толкова бедни и примитивни, колкото можеше да се очаква.

Стигнахме до долната част на седловината, която Гоблин спомена, и шоуто започна. Представляваше почти точно онова, което описа.

Едноокия плесна няколко пъти с ръце и резултатът бяха трещящи гръмотевици високо в небесата. След това постави длани на бузите си и из въздуха също толкова силно закънтя тромпет. Междувременно Гоблин направи нещо, което изпълни седловината с черен дим, от който бликнаха злокобни на вид, но иначе безобидни пламъци. Прекосихме ги безпрепятствено. Изкуших се да наредя да преминем в галоп и да кажа на магьосниците да накарат конете да издишват огън и да мятат мълнии от очите си. Удържах се. Исках да влезем триумфално, но не и да изглежда като обявяване на война.

— Това трябва да ги впечатли поне малко — казах аз, докато гледах мъжете да излизат от пламъците и как дори обикновените коне се изправят на задни крака.

— Ако не ги изплаши до смърт, разбира се. Трябва да внимаваш повече колко разкриваш, Знахар — предупреди Господарката.

— Тази сутрин се чувствам смел и невнимателен. — Което може би не беше съвсем на място след пълната ми липса на смелост и невниманието предната нощ. Но тя не зачекна темата.

— Говорят си за нас. — Посочи побитите от двете страни на пътя наблюдателни кули. Намираха се на около триста метра от нас. Нямаше начин да ги заобиколим и трябваше да минем точно в сянката на евентуалната смърт, дебнеща вътре. На върховете им стърчаха хелиографи, които пускаха непрекъснати съобщения един към друг, а вероятно и към града.

— Надявам се да казват нещо мило в стил „Супер! Момчетата се върнаха!“ — Достатъчно близо бяхме, за да виждам мъжете горе. Не изглеждаше да се подготвят за битка. Двама дори бяха седнали на парапета с веещи се във въздуха крака. Друг пък, който реших, че трябва да е офицерът, се беше навел с единия крак върху парапета и ни оглеждаше спокойно.

— Горе-долу така щях да изглеждам и аз, ако подготвях особено гаден капан — измърморих.

— Не всички имат змийските ти представи за съществуване, Знахар.

— Нима? Доста простички и почтени са в сравнение с някои, за които се сещам в момента.

Тя ми хвърли един от някогашните си Бясната-Господарка убийствени погледи.

Едноокия го нямаше, за да се обади, така че го заместих:

— Да, да, змиите вероятно са по-умни от теб, Знахар. Единствената опасност, която специално търсят, е храната им.

Приближавахме едната кула, докато двамата магьосници и Мъргън вече бяха преминали от другата й страна. Вдигнах шапка в приятелски поздрав.