Глен Кук - Сенчести игри

Офицерът се протегна, взе нещо до себе си и го хвърли долу. Падаше точно към мен, затова се пресегнах и го грабнах във въздуха.

— Какъв атлет! Предлагам две от три!

Погледнах плячката си.

Представляваше черна пръчка, дебела около четири сантиметра и дълга към тридесетина. Беше издялана от някакво тежко дърво, изографисана от горе до долу с неразбираеми драскулки.

— Проклет да съм!

— Ще стане, вероятно. Та какво има?

— Офицерски жезъл. Никога преди не съм виждал такъв. Но се споменават навсякъде из Аналите по повод падането на Шам. Това е някакъв тайнствен изгубен град нейде из платото, което току-що прекосихме.

Вдигнах жезъла в повторен поздрав към мъжа горе.

— Отрядът е бил там?

— Там се озовали след напускането на Геа-Ксле. Капитанът така и не намерил сребърната си планина. Вместо това се натъкнал на Шам. За този период Аналите са много объркани. Очевидно народът на Шам бил някаква изгубена раса от бели хора. Оказва се, че три дни след като отрядът попаднал на града, същото направили и прадедите на Смотаняка и Идиота. Нахъсали се по някакъв религиозен повод и се нахвърлили върху белите дяволи. Първата вълна изтребила почти всичко живо, включително и повечето офицери на отряда, преди да се справим с тях. Тези, които оцелели, потеглили на север, защото от юг ги притискала друга група диваци и им пречела да се върнат тук. Тогава за последно се споменават и жезлите.

Единственото, което тя отговори, беше:

— Те са знаели, че идваме, Знахар.

— Да. — Мистерия. Не обичам мистериите. Но пък беше само една от многото такива, а вероятно повечето така и нямаше да изплуват с корема нагоре, за да ги огледам обстойно.

По пътя след кулите, на около четвърт миля, стояха двама души, които очевидно ни чакаха. Околността беше доста оголена като за място в непосредствена близост до град. Може би почвата беше бедна. На север и юг имаше достатъчно зеленина. Един от двамината подаде на Едноокия старо знаме на отряда. Нямаше съмнение, че е такова, макар да не разпознах нито един от ордените по него. Беше ужасно прокъсано, но това не ме изненада, имайки предвид колко години е оцеляло.

Какво, по дяволите, ставаше?

Едноокия се опита да завърже разговор с тях, но щеше да постигне по-голям успех с някой камък. Те обърнаха конете си и се отправиха към градската порта. Магьосникът ме погледна въпросително и аз му дадох знак да ги последваме.

Отряд от дванадесет души ни посрещна с почести, когато преминахме през портата. Но наоколо нямаше жива душа. Докато се движехме по улиците на града, отвсякъде ни обкръжаваше само тишина, а хората спираха, за да зяпат бледоликите странници. Господарката сигурно привличаше половината от вниманието.

Заслужаваше си го. Изглеждаше зашеметяващо. Много зашеметяващо. Черно и прилепнало облекло определено й подхождаше. Просто имаше подходящото тяло, за да си го позволи.

Водачите ни отведоха до казарми и конюшня. Основната сграда беше поддържана, но очевидно отдавна неизползвана. Явно се очакваше да се чувстваме като у дома си. Добре.

Двамцата се стопиха някъде, докато разглеждахме мястото.

— Е, добре де — каза Гоблин, — кога ще докарат танцьорките?

Нямаше танцьорки. Всъщност нямаше почти нищо, освен ако броим очевидното безразличие. Накарах всички да стоят в комплект до края на деня, но не се случи нищо. Поставени на рафта и забравени. На следващата сутрин изпратих двете ни най-нови попълнения, заедно с Едноокия и Хриптящия, с мисията да открият транспорт, който да ни спусне надолу по реката.

— Току-що пусна лисицата да търси ново резе за кокошарника — оплака се Гоблин. — Трябваше да ме оставиш да отида с тях, за да го държа в правия път.

Мускуса избухна в истеричен смях.

Аз също се засмях, но успях да задържа останалото вътре.

— Не си достатъчно кафяв, за да се слееш с тълпата, приятел.

— Оф, по дяволите! Направи ли си труда да погледнеш навън, откак сме дошли? Наоколо е пълно с бели хора, безстрашни водачо.

Хагоп се присъедини към нас.

— Прав е, Знахар. Не е чак пълно, но видях неколцина.

— Откъде, по дяволите, са дошли? — промърморих аз и отидох до вратата. Блясъка и Свещаря се отдръпнаха от пътя ми. Стояха наоколо, за да се хвърлят върху всеки, който се опита да нахлуе изненадващо. Излязох навън, облегнах се на варосаната стена и задъвках стрък киселец, растящ между камъните.

Да, момчетата бяха прави. Двама бели — стар мъж и жена на около двадесет и пет точно преминаваха по улицата. Направиха се, че не ме виждат, докато зяпаха всички наоколо.