Глен Кук - Сенчести игри

— Гоблин! Докарай си задника тук.

Той дойде намусен.

— Какво?

— Искам дискретно да погледнеш натам. Виждаш ли стар мъж и по-млада жена?

— Белите ли?

— Да.

— Виждам ги. И какво за тях?

— Срещал ли си ги и преди?

— На моята възраст всеки изглежда сякаш съм го виждал някога. Но ние никога не сме прекосявали тази част на света. Може би просто приличат на някой друг. Жената със сигурност…

— Хмм. При мен е обратното. Нещо в начина, по който се движи мъжът, бие тревога…

Гоблин също си откъсна киселец. Докато го гледах, двойката изчезна. За сметка на това към нас приближаваха трима черни, които с вида си просто крещяха „неприятност“.

— Богове! Не знаех, че ги правят толкова големи.

Магьосникът измърмори нещо, гледайки през триото. Наклони глава, сякаш има проблеми със слуха.

Тримата гиганти стигнаха до нас и спряха. Единият заговори, но аз не вдявах и думичка.

— Не зацепвам, приятелче. Пробвай нещо друго.

Така и направи. И от тоя език не схванах нищо. Той сви рамене и заговори нещо с приятелчетата си. Единият от тях опита с цъкащия език.

— Пак губите.

Най-едрият започна да беснее, а останалите заломотиха несвързано. Гоблин се изниза без дори едно „сбогом, Знахар“. Успях само да мерна гърба му, докато набираше скорост в пасажа между сградите.

Междувременно новите ми дружки очевидно решиха, че или съм ням, или много тъп. Започнаха да ми викат бавно. Което от своя страна докара Блясъка, Свещаря и още неколцина. Тримата бабаити проведоха още едно вътрешно събрание и решиха да се ометат.

— За какво беше всичко това? — попита Хагоп.

— Идея нямам.

Гоблин се върна с голямата самодоволна усмивка на крастава жаба.

— В недоумение съм — казах аз. — Мислех си, че ще ми отнеме седмица, докато обиколя местните затвори, продавайки душата си, за да те изкопая оттам.

Той си навлече гримаса на дълбоко наранена невинност и изписка:

— Стори ми се, че забелязах гаджето ти да се измъква. Просто отидох да проверя.

— Съдейки по задоволството ти, очевидно си я видял.

— Определено. Как се среща с твоя старец и приятелката му.

— О, така ли? Нека влезем вътре да помислим.

Проверих наоколо, просто за да се убедя, че на дребния магьосник не му се привиждат разни работи. Господарката определено липсваше.

Какво, по дяволите?

Едноокия и отряда му пристигнаха в късния следобед. Черният магьосник се подсмихваше като котарак с пера по муцуната. Смотаняка и Идиота стискаха двете дръжки на голям затворен кош. Хриптящия си кашляше и дъвчеше гадния си наркотик. На лицето му беше изписана усмивка, която ясно казваше, че наоколо се мъти някоя особено голяма пакост и той вероятно има сериозно участие в нея.

Гоблин скочи от мястото, където дремеше и се развика още преди Едноокия да е казал каквото и да било.

— Изчезни моментално обратно през тая врата и си вземи онова нещо, каквото и да е, лешояд такъв! Преди да съм превърнал паяжината, която пласираш за мозък, в гнездо на торни бръмбари!

Едноокия дори не го погледна.

— Виж това, Знахар. Няма да повярваш какво намерих.

Момчетата поставиха коша на земята и вдигнаха капака.

— Вероятно няма, да — съгласих се аз. Промъкнах се предпазливо до коша, очаквайки кълбо кобри или нещо от сорта. Вместо това се изправих очи в очи с мъничък двойник на Гоблин. Или може би е по-правилно да се каже един „полуръстов“ Гоблин, защото той самият е твърде мъничък.

— Какво, по дяволите, е това? Откъде се е пръкнало?

Едноокия изгледа другия магьосник.

— И аз това питам вече от години — каза той с най-голямата „Пипнах те!“ усмивка, която някога съм виждал.

Гоблин виеше като разгонен леопард и жестикулираше истерично. Пръстите му издираха огнени резки във въздуха.

Този път и аз не му обърнах внимание.

— И какво е това?

— Имп, Знахар. Откровен, истински имп. Не можеш ли да познаеш имп, като го видиш?

— Не. И откъде е дошъл? — Не бях убеден, че държа да науча, познавайки Едноокия.

— Надолу по реката попаднахме на няколко магазинчета във външния пазар, които предлагат всякакви джунджурии за магьосници, гадатели, спиритуалисти и тем подобни. И в едно невзрачно дюкянче, което едвам се подаваше от пода, стоеше тоя младеж и просто плачеше да си го отведеш вкъщи. Не можах да се сдържа. Кажи здрасти на Капитана, Жабешко лице.

— Здрасти на Капитана, Жабешко лице — изчурулика импът. След това се изкикоти точно като Гоблин, но с по-висок глас.