Глен Кук - Сенчести игри

Когато погледнах отново, в чашата нямаше нищо особено. Трябва да съм си го въобразил.

— Отрядът расте — каза тя. — Откак напуснахме Кулата, привлякохме още двадесетина.

— Да… — Седнах на камъка и се загледах в града. — Геа-Ксле.

— Където Черният отряд навремето е служил. Но пък той къде ли не е служил?

Засмях се.

— Така е. Мотаем се из собственото си минало. Ние сме издигнали сегашната династия на власт. И когато сме напуснали, е било без обичайното напрежение. Какво ли ще стане, ако влезем с Мъргън, високо вдигнал флага ни?

— Сещам се само за един начин да разберем. Нека опитаме.

Погледите ни се срещнаха. Многозначителността се спусна около нас. От онзи момент измина доста време. Избягвахме подобни ситуации, вероятно заради някаква закъсняла младежка срамежливост и чувство за вина.

Слънцето заляза и озари небето с пламъците си. Единственият огън за вечерта.

Просто не можех да забравя коя е била някога.

Тя ми се сърдеше. Но го прикриваше добре и заедно гледахме как градът навлича нощните си одеяния. Козметична процедура, достойна за застаряващи принцеси.

Нямаше нужда Господарката да хаби енергия да ми се ядосва. Справях се чудесно и сам.

— Странни звезди на странно небе — забелязах. — Съзвездията вече са съвсем шантави. Още малко и ще започна да се чувствам като в друг свят.

Тя само изсумтя.

— Повече от сега, де. По-добре да се разровя из Аналите и да видя какво казват за Геа-Ксле. Не знам защо, но това място ме притеснява.

Което беше истина, но го осъзнах току-що. Странно. Обикновено хората ме тормозят, не местата…

— Защо наистина не го направиш? — Можех почти да я чуя как си мисли „Отиди да се криеш в книгите си, във вчерашния си ден. Аз ще си остана тук да гледам днес и утре в очите“.

Беше един от тези моменти, в които каквото и да кажеш, ще е неправилно. Затова направих второто най-лошо нещо и си тръгнах, без да продумам каквото и да било.

По пътя обратно почти се спънах в Гоблин. Въпреки че вдигах доста шум при спускането си в тъмнината, той беше така съсредоточен, че не ме усети. Скрит зад някакъв камък, наблюдаваше обърнатия с гръб Едноок. До такава степен бе очевидно, че намисленото не е на добро и просто не можах да се сдържа. Наведох се и прошепнах точно в ухото му:

— Буу!

Той изкрещя ужасено и подскочи на поне десет стъпки височина, след което рязко се обърна и ме изгледа злобно. Без да му обръщам много внимание, продължих към лагера и започнах да ровя в дисагите си за книгата, която исках да чета.

— Защо просто не си гледаш твоята работа, Знахар? — запита ме изведнъж Едноокия.

— Моля?

— Да си гледаш, викам, собствената работа. Причаквах малкия жабок. Ако не се беше набъркал, щях да го хвана като готова за кормене антилопа. — При тези думи някакво тънко въже изшумоля в тревата и се уви около дланта му.

— Не бих допуснал да се случи отново.

Аналите не ми помогнаха да се избавя от страховете си. Обзе ме параноята и онова гадно усещане като сърбеж между лопатките. Опитвах се да пробия мрака около себе си, да разбера кой ме наблюдава.

И Гоблин, и Едноокия бяха необичайно мрачни.

— Хей, вие двамата! Можете ли да дойдете да обсъдим нещо сериозно? — запитах ги.

Е, можеха, оказа се, но не искаха да признаят, че дрязгите им не са от светоизместваща важност, така че просто ме зяпнаха и зачакаха да си кажа какво искам.

— Лошо усещане. Не точно предчувствие, но от същото семейство, и става все по-зле.

Гледаха ме с каменни изражения и отказваха да продумат.

Мъргън за сметка на това искаше.

— Знам за какво говориш, Знахар. И аз съм на тръни, откак се приближихме.

Огледах останалите. Те спряха да се закачат. Игрите на Тонк прекъснаха. Мускуса и Хагоп потвърдиха, че и те са неспокойни. Останалите се изживяваха като твърде мъжествени, за да си признаят.

И така, може би този път не си въобразявах.

— Имам неприятното усещане, че се изправяме пред вододел в историята на Черния отряд. Някой от вас, гении, ще ми каже ли на какво се дължи?

Гоблин и Едноокия се спогледаха, но никой не продума.

— Единственото странно нещо, което Аналите казват за Геа-Ксле, е, че оттам сме си тръгнали спокойно.

— Какво искаш да кажеш? — Този Мъргън. Да му плащах, пак нямаше да се държи толкова добре.

— Означава, че предците ни не са били принудени да си пробиват път с бой на тръгване. Можели са да подновят наемничеството. Но Капитанът им чул за някаква планина на север, където буците сребро тежали по половин килограм.