Глен Кук - Сенчести игри

Чакахме шест дни на границата на саваната. Две групи тъмнокожи войни минаха да ни огледат. Хриптящия ни предупреди:

— Не ги оставяйте да ви примамят настрани от пътя.

Каза го на Едноокия, без да подозира, че съм прихванал достатъчно от езика им, за да разбирам по-простите разговори. Имам доста голям талант за езици.

Повечето от старите момчета в отряда сме така. Налага ни се да учим твърде много…

— Какъв път? — попита Едноокия. — Тая кравешка просека?

Той посочи дирята, която се губеше в далечината.

— Всичко, което е между белите камъни, е път. Пътят е свещен. Докато сте на него, ще бъдете в безопасност.

Първия път, когато разпънахме лагера, той ни каза да не излизаме от кръг, образуван от същите бели камъни. Подразбрах значението на тази маркировка, опасваща пътя на юг. Търговията изисква безопасни маршрути. Въпреки че напоследък очевидно не вървеше много успешно. Откакто напуснахме империята, твърде рядко виждахме кервани, които да се движат на север. И никой не пътуваше на юг. С изключение, може би, на един ходещ дънер…

Хриптящия продължи:

— Както и да е, пазете се от равнинните хора. Те са измамна сбирщина. Ще използват всички ласкателства и измами, които можете да си представите, само и само да ви накарат да напуснете пътя. Жените им са особено известни с уменията си. Помнете — те винаги наблюдават. Да напуснете пътя е сигурна смърт.

Господарката беше особено заинтригувана от разговора. Тя също разбираше достатъчно от езика. А Гоблин вметна:

— Свършено е с теб, Личинко.

— Какво искаш да кажеш? — викна Едноокия.

— Първият чифт бедра, които се разклатят в твоята посока, ще те натикат директно в котела на канибалите.

— Те не са канибали… — На лицето на магьосника изведнъж се изписа паника.

Отне му само миг, за да осъзнае, че Гоблин разбира какво си говорят с Хриптящия. Той се обърна рязко към нас. Някои не можахме да не се издадем.

От това се стресира още повече, бедничкият. Започна да шепти на спътника си и да жестикулира диво.

Хриптящия се разкикоти. Смехът му наподобяваше наполовина кудкудякане и наполовина кукуригане. Коства му няколко минути кашлица.

Звучеше зле. Едноокия ме сръчка.

— Сигурен ли си, че не можеш да направиш нещо за него, Знахар? Ако му се прецакат дробовете, всички ще го отнесем.

— Не, нищо. Той не би трябвало изобщо да се влачи с нас… — Но нямаше смисъл да припявам точно този рефрен. Хриптящия отказваше да ме чуе. — Вие с Гоблин сигурно сте в състояние да му помогнете повече от мен.

— Значи не можеш да сториш нещо за някой, който не иска?

— А нима не е така? — казах и го погледнах право в очите. — Колко време, докато си получим водачите?

— Единственото, което ми отговаря, е „скоро“.

Скоро, наистина… В този момент двама високи чернокожи мъже приближиха по пътя с бавна отмерена походка. Бяха най-охранените и здрави екземпляри от тази раса, които виждах от доста време насам. Всеки носеше на гръб наръч копия за мятане и по още едно с къса дръжка и дълго острие в ръка. В лявата държаха щитове от боядисана на черни и бели ивици кожа. Крайниците им се движеха в съвършен синхрон, сякаш двамата бяха половини на някаква чудна и ритмична машина.

Погледнах към Господарката. Мислите й бяха неразгадаеми. Накрая каза:

— Страхотни войници би излязло от тези.

Двамата дотичаха до Хриптящия, симулирайки незаинтересованост към останалите. Но ми направи впечатление, че скришом ни изучават. От тази страна на джунглата белите хора трябва да са рядкост. Излаяха нещо на водача ни на някакъв странен език с много цъкания и паузи. Той от своя страна беше порядъчно сервилен. Отговори им на същия език, хленчейки като роб пред избухливия си господар.

— Проблем — каза Господарката.

— Определено. — Подобно презрение към чужденците за нас не беше нещо ново. Трябваше бързо да уточня кой казва „Скочи!“ и кой — „Колко високо?“.

Заговорих на Гоблин, използвайки езика на жестовете. Едноокия ни видя. И се изкикоти. Което пък привлече възмущението на новите ни водачи.

Щеше да е пипкаво. Трябваше да направят нещо с умишлената цел да ни провокират. Само тогава биха приели да ги поставят на мястото им.

Едноокия имаше големи идеи. Казах му да се удържа, но да замисли някоя по-сериозна илюзия. Попитах:

— Каква е тая олелия? Разучи веднага!

Той започна да натяква нещо на Хриптящия.

Бедният човечец изглеждаше като притиснат между два особено големи камъка. Каза на магьосника, че К’лата не искали да преговарят. Щели да преровят багажа ни и да си вземат това, което сметнели, че им изплаща труда.