Глен Кук - Сенчести игри

— Нека опитат и ще отбележат, че пръстите им са отхапани. До лакътя. Кажи им го. Учтиво.

Обаче беше малко късно за учтивост. Момчетата разбираха езика. Но пък изръмжаването на Едноокия ги беше стреснало. Не знаеха какво да предприемат.

— Знахар! — извика Мъргън. — Имаме си компания.

Наистина. Някои от онези, които ни бяха зяпали гадно преди.

Точно от това се нуждаеха двамата ни нови приятели, за да оправят нараненото си честолюбие. Започнаха да скачат напред-назад, да вият и да удрят копията в щитовете си. Закрещяха обиди на цъкащия си език. После заскачаха по границата, очертана от камъните. Едноокия се втурна след тях.

Рибите не искаха да кълват, но явно и те си имаха стръв. Някаква команда премина между крясъците.

Двамата войни изреваха и атакуваха. Завариха ни съвсем неподготвени. Трима паднаха. Останалите бързо озаптиха бъдещите ни водачи, макар и не без още проблеми.

Хриптящия скачаше по границата, размахвайки ръце в опит да върне Едноокия. А в небето обикаляха гарвани…

— Гоблин! — извиках. — Едноок! Започвайте!

Черният магьосник се разсмя, протегна ръка към главата си, хвана здраво косата и дръпна.

Обели се изпод идиотската си шапка като непотребен парцал. А зъбатото огнено нещо отдолу беше достатъчно грозно, за да обърне стомаха и на лешояд.

Което беше само шоу — отвличане на вниманието, докато Гоблин се зае със същинската част.

Дребното човече изглеждаше заобиколено от гигантски червеи. Отне ми момент да осъзная, че гърчещите се неща са дълги въжета. Изкрещях, когато видях състоянието на екипировката ни.

Гоблин се разсмя истерично, а стотиците парчета въже се омотаха около тревите из въздуха, за да връзват, душат и тормозят всичко около себе си.

Хриптящия тичаше като пощурял наоколо и крещеше:

— Спрете! Спрете! Нарушавате примирието!

Едноокия го игнорира. Върна обратно „маската“ си, за да прикрие ужаса отдолу, и захвърля изпълнени с мрачен укор погледи на Гоблин. Не му харесва, когато другите са изобретателни.

Но Гоблин не беше приключил. След като задуши до смърт всички, които не бяха вече избити или приятелски настроени, накара въжетата си да се прехвърлят през границата.

— Няма свидетели — увери ме Едноокия, сляп за проклетите гарвани. После се обърна към Гоблин. — И какво е намислила дребната жаба?

— Моля?

— Въжетата. Това не беше моментна идея, Знахар. Омагьосването на толкова дълга нишка отнема месеци. А и знам кого е имал предвид. Достатъчно време бях шибаният добричък, учтив и многострадален Едноок. Ръкавиците явно са хвърлени. Ще си отмъстя преди дребното копеленце да ме е сгащило неподготвен.

— Предварително отмъщение? — Всъщност типична за черния магьосник идея.

— Казах ти, че крои нещо. Няма да се мотая и да чакам…

— Питай Хриптящия какво да правим с телата.

Водачът ни каза да ги заровим дълбоко и много да се постараем в замаскирането на изкопите.

— Проблем — каза Господарката. — Както и да го погледнеш.

— Животните са отпочинали. Ще надбягаме опасността.

— Дано. Иска ми се… — Усетих нещо в гласа й, но не можах да доловя какво. Чак по-късно разбрах. Носталгия. Мъка за родния дом. Копнеж по нещо безвъзвратно изгубено.

Гоблин кръсти новите ни водачи Смотаняка и Идиота. Въпреки недоволството ми имената им останаха.

Прекосихме саваната за четиринадесет дни без премеждия, въпреки че Хриптящия и двамата К’лата се паникьосваха всеки път, когато вятърът довееше звук на далечни барабани.

Съобщението, от което се бояха, така и не пристигна, докато не влязохме в скалистата пустиня на юг. Тогава и двамата водачи помолиха да ги включим в отряда. А допълнителното копие си е допълнително копие.

— Барабаните обявиха, че тези двамата са извън закона — каза ми Едноокия. — А какво казаха за нас , не мисля, че искаш да знаеш. Ако някога решиш пак да тръгнеш на север, ще трябва да си търсиш друг път.

Четири дни по-късно устроихме лагера си на височина с изглед към голям град и широка река, течаща на югоизток. Бяхме стигнали до Геа-Ксле, на осемстотин мили под екватора. Устието на тази река, намиращо се на още хиляда и шестстотин мили на юг, представляваше краят на света според картата, която си направих в Храма на Пътника. Последното отбелязано на нея място, при това с неособена точност, беше Троко Талио.

След като установих, че всичко с лагера е наред, тръгнах да търся Господарката. Намерих я на една висока скала. Но вместо да се наслаждава на гледката, тя съсредоточено се взираше в метална чаша. За момент ми се стори, че вътре виждам искри. След това тя ме усети, вдигна очи и се усмихна.